Кезианските войници издигаха нещо в небето над лагера си, на север от стените на Будфил. За да се вижда от подобно разстояние, трябваше да става дума за нещо с височината на най-малко осеметажна сграда. Таниел вдиша щипка барут, за да изостри зрението си.
Беше огромна греда, очевидно оформена от ствола на вековно дърво. Войници и пленници се суетяха около дървената колона и се разгърнаха като ветрило зад нея, опънали многобройни въжета, вързани за върха ѝ. Колоната бе повдигната високо, след което внезапно пропадна на около пет метра надолу — вероятно в предварително изкопана дупка — и застана изправена.
Таниел се навъси. Можеше да различи нещо отстрани върху колоната. Може би човек?
Магът присви очи. Да. Приличаше на жена. Беше гола, прикована към колоната за китките, а дланите ѝ липсваха. Пристегнало кръста ѝ въже я придържаше към колоната.
Таниел се взираше вцепенен. Може би беше предателка, която използваха за пример? Липсващите китки сочеха, че е била Привилегирована. Какво можеше…
Тялото се раздвижи. Хиляди ями, тя беше още жива.
Тя повдигна глава и кръвта на Таниел се смрази. Той я познаваше. За последно двамата се бяха сблъскали в Крезим Курга, където барутният маг напразно се опита да ѝ попречи да призове Крезимир. Беше Жулин.
Глава осемнадесета
Тамас изчакваше завръщането на разузнавачите и се вслушваше в познатата глъчка на събиращите лагера войници.
Тази сутрин хората разговаряха непринудено помежду си — нещо, липсвало през последните две седмици, откакто бе започнал неистовия им поход към дома. Някой се засмя в далечината. Нищо не ободряваше така, както пълният стомах. Когато към това се прибавеше и възторгът от победата над кезианския авангард, Тамас почти можеше да нарече хората си щастливи.
Почти.
Фелдмаршалът не обичаше да яде конско месо. Напомняше му за трудните времена в Гурла, за глада, болестите и пустинната жега, когато той и другарите му бяха принудени да убиват напълно здрави коне, за да оцелеят. Вкусът беше леко сладникав, а мирисът беше по-силен от този на говеждото. Освен това месото на кавалерийските коне беше жилаво.
Но пък поне стомахът му вече не къркореше.
— Какво има, войнико?
Влора стоеше мирно от другата страна на огъня. Тя отсечено отдаде чест.
— Приближава вражеска делегация, сър. Носят бяло знаме.
Тамас запрати парченце мазнина сред пламъците и се заслуша в съсъка му. Изправи се бавно, като бършеше ръце във вече омазнена носна кърпа. Това представляваше друг проблем, пред който бяха изправени — липсата на цивилни означаваше липса на перачки. И двете му униформи бяха изцапани и прашасали, а самият Тамас смърдеше на помийна яма.
Адом да не дава да си изпереш собствената униформа, обади се тънко гласче от дълбините на ума му. Тамас се изкиска.
— Сър? — попита Влора.
— Нищо, войнико. Ще посрещна делегатите отвъд лагера. Олем!
— Тук съм, сър.
Той се присъедини към Тамас заедно с неколцина от хората си. Войниците от Девета бригада, които щяха да поемат последни, вече привършваха с приготовленията — събираха палатки и гасяха огньове. След двадесет минути щяха да потеглят. Техните другари от Седма бригада вече напредваха, някои вече отдалечени на половин миля надолу по пътя.
Фелдмаршалът подмина редица коли, които бяха намерили сред изоставените руини на Юндора. Дъските им тъмнееха от попилата в тях кръв на ранените и миришеха на смърт от десет крачки разстояние. Днес те щяха да пренесат ранените, които бяха успели да останат живи през последните два дни.
— Нека войниците да измият колите — обърна се Тамас към Олем. — Всъщност, искам къпането да стане задължително. В гората има множество потоци. Организирайте нещата с разузнавачите. Край всеки поток, който минем, да се умиват по петдесет души. Ако не се пазим, много скоро из лагера ще плъзнат зарази.
— Тъй вярно, сър. — Олем потърка потъмнялата си от прах униформа. — Аз също не бих имал нищо против да се освежа.
Лагерът остана зад тях; скоро те подминаха и последните постове. Гората отвъд оставаше спокойна, озвучавана единствено от подвикванията на птиците и цвъртенето на катерици. Тамас приветстваше птичата песен. Тя му напомняше за мирните дни, разсейваше го от противните крясъци на мършоядните гарвани и споменът за планини от трупове, който изникваше, щом затвореше очи.