Тамас зърна кезианските конници, преди те да го забележат.
Бяха около дванадесет. Бяха спрели конете си насред пътя, безстрастно загледани в адранските постове. Носеха тежки кирасирски нагръдници над кафеникави униформи със зелен кант. При появата на фелдмаршала те слязоха от седлата, а един от тях свали шлема си и закрачи да го пресрещне.
— Фелдмаршал Тамас? — попита той.
— Същият.
— Аз съм генерал Беон ди Ипил — каза мъжът на адрански, като говореше с лек акцент. Той протегна ръка. — За мен е удоволствие.
Тамас стисна протегнатата ръка. Насреща му стоеше млад мъж, някъде към края на двадесетте. Лицето му изглеждаше момчешко — следствие от кабалистичните процедури, запазващи младежкия вид на владетелите на Деветте кралства. Дори само въз основа на тази особеност Тамас можеше да отгатне, че има насреща си един от синовете на Ипил, ако не заради името и репутацията му.
— Любимият син на краля. Военните ви постижения са известни на мнозина.
Беон скромно наклони глава.
— Същото се отнася и за вас.
— На какво дължа честта? — попита Тамас. Обикновена формалност, разбира се. Той отлично знаеше защо е дошъл.
— Интересуват ме намеренията, довели ви в границите на моята родина.
— Отправил съм се към собственото си отечество, за да го защитавам от агресията на един тиранин.
Беон дори не мигна при тази насочена към баща му обида. Тамас мислено си отбеляза този факт. Явно притежаваше по-голямо хладнокръвие от братята си.
— Опасявам се, че не мога да ви позволя това.
— В такъв случай попадаме в безизходно положение.
— Изход има, струва ми се — рече Беон. — Дойдох да поискам да се предадете.
— Изход няма. Няма да се предам — лаконично заяви Тамас.
Беон кимна, макар и по-скоро на себе си.
— Страхувах се, че ще кажете това.
— Нима? — Тамас отлично познаваше репутацията на Беон. Страхът не се вписваше в нея. Той беше почти безразсъдно храбър. Не се поколебаваше да се възползва от обстоятелства, пред които посредствените пълководци биха се стъписали. Тази му дързост му беше служила добре.
— Не горя от желание да преследвам прословутия фелдмаршал Тамас. Вече се погрижихте за моя авангард. Накарахте ги — как го казвате — да подвият опашки, нали това е изразът? — Беон погледна през рамо към един от придружителите си. Въпросният носеше униформата на драгун, с прав меч и без нагръдника на кирасир. — Командирите им едва се отърваха живи.
— Бихте могли просто да ме оставите да си вървя — ведро напомни Тамас. — Трябват ми само няколко седмици.
Беон се засмя.
— И тогава баща ми ще ми отсече главата. Вашите войници са гладни, Тамас. Нямате храна, като изключим месото на убитите коне от моя авангард. Ще бъда честен. Ще ви кажа пред какво се изправяте, а вие ще решите дали да се предадете. Съгласен ли сте?
Фелдмаршалът изсумтя.
— Това е повече от честно.
— Чудесно. Следват ме десет хиляди драгуни и пет хиляди и петстотин кирасири. По-големият ми брат се намира на около седмица път зад мен, начело на тридесет хиляди пехотинци. Знам, че вие предвождате единадесет хиляди души. Това прави съотношение четири към едно в наша полза. Безнадеждно е да очаквате, че ще успеете да прекосите границата. Предайте се сега и хората ви ще бъдат третирани хуманно, както подобава на военнопленници. — Беон замълча и повдигна ръка с благоговеен жест. — Изучавал съм делата ви, Тамас. Вие не захвърляте живота на хората си без причина.
— Щом сте запознат с кариерата ми — тихо каза Тамас, — значи знаете, че аз не губя.
Беон го наблюдаваше развеселено.
— Вие сте мъртвец, Тамас. Имате ли някакво последно желание?
— Да. Имам над сто ранени. Ако ви ги предам, ще получа ли думата ви, че ще бъдат третирани като военнопленници?
— За да напредвате по-бързо ли? Не. Всеки ранен, който попадне в ръцете ни, ще бъде екзекутиран като престъпник.
Беон беше джентълмен от глава до пети. Напълно вероятно беше да блъфира. Можеше ли Тамас да поеме този риск?
— В такъв случай, генерале, нямам какво повече да ви кажа.
Беон кимна почтително.
— Бих ви пожелал успех, но…
— Разбирам ви отлично.
Кезианците отново възседнаха конете си и препуснаха обратно по пътя. Тамас ги наблюдаваше как си отиват. Този генерал щеше да му създаде затруднения. Кезианската армия на практика поощряваше некадърността, тъй като тамошните благородници закупуваха офицерските си чинове или ставаха генерали по прищявка на краля.
Но понякога все пак се случваше талантът да изплува над плявата.
— Олем — каза Тамас.