Телохранителят се изпъна, макар че погледът му оставаше вперен по посока на кезианците. Личеше, че ръцете го сърбят за битка.
— Сър?
— Намери ми брадва и ела в челото на колоната.
В стандартната екипировка на адранския пехотинец влизаха брадвичка и лопата — за сечене на дърва и изкопаване на помийни ями.
Добрите пълководци им намираха още много приложения.
Тамас се качи на коня си и препусна към началото на колоната. Намери полковник Арбър и неговия батальон в авангарда. Полковникът раздвижваше челюст и извади изкуствените си ченета тъкмо когато Тамас застана до него.
— Хубав ден, сър. Дърветата поддържат гората хладна.
Тамас огледа пътя. Той се виеше по протежение на стръмен, гъсто обрасъл с дървета хълм. Все пак до земята достигаше достатъчно светлина, за да може да се развие гъста ниска растителност — шипеста и оплетена. Без пътя местността щеше да е почти непроходима.
— Имам задача за хората ти, полковник — рече Тамас. — Вземи два взвода и ги отведи встрани.
Арбър изрева по адрес на Деветнадесети и Тридесет и четвърти взвод. По времето, когато войниците вече се намираха встрани от пътя, изникна Олем. Той слезе от седлото и подаде на Тамас брадва.
Фелдмаршалът свали куртката и ризата си и погледна войниците.
— По петите ни търчат петнадесет хиляди кавалеристи — обяви той. — Благодарение на конете си те напредват по-бързо от нас и същевременно не се изморяват толкова. Е, аз имам намерение да променя това. На всяко място, където пътят се стеснява, както е ей там — Тамас посочи към участъка близо до върха на хълма — ние ще изсипваме по няколко тона отломки. Съберете камъни, паднали дървета, всякакви отломки. Веднага щом колоната отмине, затрупваме пътя.
Тамас си избра едно дърво. Дори трима нямаше да успеят да опашат ствола му с ръце. Щеше да свърши идеална работа. Фелдмаршалът пристъпи до него и започна да сече.
Войниците от двата взвода последваха примера му. Някои се захванаха да секат и кастрят, други събираха всичко, което можеха, от околния лес. Много скоро от двете страни на пътя изникнаха огромни купчини. Тамас привлече помощта на още два взвода и по времето, когато и последните войници от колоната отминаха, другарите им бяха готови да повалят шест огромни дървета връз пътя.
Дочул тропота на копита, Тамас извърна глава.
Беше просто Гаврил. Той спря коня си край фелдмаршала.
— Ти ли си последният от разузнавачите ни? — попита Тамас.
— Тъй вярно — каза Гаврил. — Кезианците се намират на една миля зад мен. Никак не пришпорват конете. Не изглежда да бързат. — Той огледа струпаните купчините камъни и клони. — Седнал да сече дърва като дървар. Харесвам тази ти страна. Дано всичката тази работа си е заслужавала.
— Ще им отнеме часове, докато разчистят пътя — изтъкна Тамас.
— Или просто ще заобиколят.
Фелдмаршалът обърса потта от челото си. Ако врагът действително намереше друг път през гората, целият им труд щеше да е отишъл на вятъра.
— Ще могат ли?
— Ще трябва да обходят местността — каза Гаврил. — И ще напредват бавно, защото ще се опасяват да не си заложил капани. Така че… може и да си ни спечелил малко време.
Тамас взе ризата си от Олем, а един от войниците доведе коня му. Фелдмаршалът го възседна.
— Дърпай! — провикна се той към хората, стиснали въжетата.
Минути по-късно дърветата се сгромолясаха на земята.
Повалянето им бе разчетено с идеята да се вклинят едно в друго и да запречат пътя. Отстраняването им нямаше да е толкова лесно, колкото просто да метна въже около тях и да ги изтеглят.
Войниците нахвърляха отгоре им останалите приготвени отломки. Когато приключиха и с това, Тамас ги изпрати да маршируват с двойно ускорен ход, за да догонят колоната.
— Кажи на разузнавачите си да набелязват други подходящи места за блокада — обърна се Тамас към Гаврил.
— Смятай го за свършено.
— Олем, погрижи се хората, които работиха тук, вечерта да получат двойна порция месо. Заслужиха си го.
— Слушам, сър.
Тамас облече ризата си.
— Мислете по какъв друг начин бихме могли да забавим преследвачите. Сигурен съм, че след разчистването на всяка блокада ще изпращат подире ни някоя и друга рота, за да не ни позволяват да се откъснем, но искам да задържим ядрото на силите им колкото се може по-далеч от нас.
— Чух, че си се срещнал с кезианския генерал — каза Гаврил.
— Да. Беон ди Ипил. Най-малкият син на краля.
Гаврил изсумтя.
— Чувал съм, че бил свестен — доколкото това е възможно за едно от изчадията на Ипил.
— Такъв е.