— И откъде, по дяволите, намери тридесет милиона?
— Тя струваше само десет — каза Рикар. — Около половината от спестяванията ми. Преминала е само десет години от обучението си. Обичайно са двадесет.
Адамат поклати глава.
— Десет милиона за това девойче. Къде ти е бил умът?
— Тя ръководи организацията по-добре, отколкото аз бих могъл — тихо каза Рикар. — За един месец, за един-единствен месец, тя ми спечели петдесет хиляди крана. Сложи ред в министерската ми кампания. И преди имах някои добри идеи, но сега имам истински шанс да стана министър-председателя на Адро. Нито за миг не съжалявам за тази инвестиция.
— А можеш ли да ѝ имаш доверие? Какво я спира просто да те убие и да заеме мястото ти начело на профсъюза, щом е толкова умна?
— Лоялността — отвърна Рикар. — Следващите тридесет години от живота ѝ принадлежат на мен. Това е цената за обучение в академията. Освен това Фел трябва да мисли за репутацията си. Ако по някакъв начин не оправдае доверието ми, наставниците ѝ сами биха я убили.
Адамат отново приглади сакото си. Всички тези неща му идваха в повече.
— Като стана дума за пари… Имам нужда от заем.
— Още ли имаш дългове към Палагий? — попита Рикар, видимо облекчен от промяната на темата. — Радвам се, че най-после си поумнял. Какви бяха тези глупости, да не ми позволяваш да се разплатя с него?
— Палагий е мъртъв. Не, не става дума за него. Нужни са ми петдесет хиляди крана. Веднага. В банкноти.
Рикар премигна насреща му.
— Петдесет? Мога да ти напиша чек за петдесет. За теб винаги.
— Трябва да са в брой.
— За това вече не мога да ти помогна. Никоя адранска банка не би ми позволила да изтегля петдесет хиляди наведнъж. Но до две седмици…
— Не мога да си позволя да чакам толкова — прекъсна го Адамат и разтърка очи. Рикар беше единствената му надежда да намери парите, за да плати на полковник Верундиш да пусне Бо. Сам той никога нямаше да успее да събере такава сума за една седмица.
Е, може би Рикар не беше единствената му надежда.
— Смърдиш като долницата на магаре, тръгнало по нанагорнище — изтърси Гаврил.
Тамас наблюдаваше как конят му пасе сухата трева край пътя. Колоната бе спряла за кратка почивка; фелдмаршалът се намираше близо до челото ѝ.
В далечината той дочуваше пукота на пушки. Поредните кезиански разузнавачи, доближили се досами последните им редици. От срещата с генерал Беон насам врагът не спираше да им диша във врата. На групи по десет или двадесет драгуните се навъртаха близо до ариергарда и не пропускаха нито една възможност да напакостят.
На Тамас му беше дошло до гуша. Беше оставил дузина блокади, беше убил стотици драгуни, но хората му пак не можеха да спрат да съберат необходимото, без да рискуват да се окажат заобиколени от преследващите ги части.
Гаврил демонстративно подуши въздуха, за да подчертае думите си.
Тамас сведе поглед към униформата си. Мръсотията не личеше толкова върху тъмносиньото, но същото не можеше да се каже за златно-сребърната украса. Ризата му жълтееше от пот, ръкавите бяха станали черни от барутни изгаряния и прахоляк. Слой вкоравена прах покриваше лицето и ръцете му като втора кожа, а за миризмата, скривана от ботушите му, не смееше дори да мисли.
— Нищо не надушвам — каза Тамас на шурея си.
— Първо правило на хигиената — рече Гаврил. — Ако не можеш сам да се надушиш, значи е дошло време за баня. Спряхме, за да ядем, а тъй като вече не ни е останало никакво месо, поне можем да дадем на хората един час почивка. Следвай онова поточе там. Недалеч нагоре по течението му има водопад. Може да ти осигури малко усамотение.
— Няма ли да докладваш?
— След като се изкъпеш.
Тамас се взря в него. Гаврил не приличаше на човека, когото беше срещнал преди толкова много години. Якола от Пенсбрук беше строен, ведър и гладко избръснат тип с широки рамене. Гаврил беше натрупал доста килограми през времето си в планинската стража. Прилягаха му, а и щяха да му послужат да оцелее дълго след като гладът надвиеше всички останали.
Фелдмаршалът се засмя на черния си хумор.
— Сериозно говоря — рече Гаврил.
Тамас се изправи на крака. Нямаше как. Някакъв неочакван момчешки импулс го накара да отправи неприличен жест по посока на Гаврил, подир което фелдмаршалът закрачи по протежение на колоната. Войници с лепнещи от пот униформи бяха налягали край пътя. Никой не отдаде чест, но Тамас не обърна внимание. Някъде в далечината двама се сбиха. Сержантът им бързо ги разтърва. Със завръщането на глада се появяваше и предишното раздразнение. Нещата тепърва щяха да се влошават.