— Прекалено голям сухар си, Тамас — каза Гаврил.
Тамас преметна униформата си на един щръкнал корен и пристъпи под водопада. Първоначалният шок от съприкосновението с водата секна дъха му. Беше ледена — все още носеше хладината на планинските върхове, извисяващи се на изток от тях.
— Велики Крезимир! — Фелдмаршалът почувства как раненият му крак се вцепенява.
— В стражата съм се къпал с далеч по-студена вода — каза Гаврил.
Тамас гледаше надолу по течението, където бе изчезнал Олем.
— Влора беше сгодена за моя Таниел. Не е изключено той да е мъртъв. Няма да допусна…
— Годежът е бил развален — прекъсна го Гаврил. — Ти самият ми го каза. Гледай напред. Ти колко пъти си се забавлявал зад гърба на Ерика?
— Нито веднъж — отвърна Тамас. Гласът му беше по-студен и от водата в потока.
Гавриловата гримаса показваше, че не вярва и на дума от казаното. Той отвори уста, но Тамас го изпревари.
— Хайде, давай, усъмни се в честта ми — подкани фелдмаршалът.
— Няма да говоря повече за това.
— Радвам се. Сега кажи каквото имаш да докладваш.
— Кезианците са изостанали на почти осем мили от нас. Някои от блокадите ти са свършили работа, други — не. Тук пътят позволява на конниците да яздят единствено по двама, така че тяхната колона се проточва с мили назад. Навсякъде гъмжи от техни разузнавачи, които търсят преки пътища. Казал съм на хората си да стоят нащрек за малки групи, опитващи се да ни нападнат във фланг, но засега най-големият ни враг е липсата на храна.
— След колко време ще стигнем Крезимирови пръсти? — Тамас отърка пръсти в мустаците си. Лицето му плачеше за бръснене.
— Шест дни.
— Добре.
— Във връзка с това имам лоши новини.
Тамас въздъхна.
— Точно каквото се надявах да чуя…
— Кезианците са изпратили кирасирите на запад към равнините. Това са пет хиляди и петстотин души тежка кавалерия. Времето, изгубено в заобикалянето на Юндора, ще го наваксат в равното. Ако съм преценил правилно, ще стигнат Пръстите приблизително по едно и също време с нас.
— От последния път, когато ги прекосявах — продължи Гаврил, — помня, че между гората и първата река има около миля открито пространство. Съвсем голо и равно място. И отвъд него има тесен дървен мост.
— Идеалното място да ни пленят.
— Именно.
Тамас затвори очи в опит да си представи терена. Тринадесет години бяха изминали, откакто бе минавал оттук за последно.
— Трябва да ги разбия.
— Моля?
— Да разбия частите им. Не мога да позволя кавалерията им да ни преследва чак до Делив. Дори и да им се изплъзнем при мостовете, те ще ни причакат на север. Сред тамошните плата няма да имаме никакъв шанс срещу три кавалерийски бригади.
— И как ще разбиеш толкова голяма кавалерия? Ти имаш само единадесет хиляди души. И преди съм те виждал да вършиш чудеса, но това е отвъд възможностите ти.
Тамас се отдръпна от водопада и грабна униформата си. Нахлузи панталоните си върху мокрото си тяло.
— Ще напредваме с двоен ход. Така ще стигнем реките за четири дни и ще имаме време да се подготвим.
— Не можеш да маршируваш четири дни с двоен ход на празен стомах.
Тамас не му обърна внимание.
— Вземи двадесет от най-умелите си ездачи и тръгнете пред нас. Вземете и резервни коне със себе си, от онези, които пленихме.
— Мислех, че ще ги убием, за да имаме прясно месо.
— Убийте ги, когато пристигнете. Искам да унищожите моста.
Гаврил излезе от вирчето и тръсна голямата си глава. Навсякъде се разлетяха пръски. Приличаше на мечка, ловяща риба в реката.
— Да не си се побъркал? — попита Гаврил.
— Имаш ли ми доверие?
Гаврил се забави няколко секунди повече от допустимото.
— Да?
— Унищожете моста, заколете конете и започнете да сковавате салове. Под клетва забрани на хората си да говорят за мисията. Щом ви настигнем, версията ще е, че мостът е бил отнесен от водите и вие сте били изпратени напред, за да строите салове.
— Надявам се да имаш адски добра причина да разрушаваш този мост, преди да сме го прекосили — каза Гаврил. — В противен случай моите хора ще ме обвинят, че се опитвам да убия всички ни.
Тамас облече куртката си.
— Върви. Вземи със себе си хора, на които имаш пълно доверие.
Той закрачи обратно, оставил Гаврил да се облича. Подвикването му го спря.
— Тамасе, опитай се да не докараш смъртта на всички ни.
Глава деветнадесета
— Чудил ли си се — каза Таниел — защо генералите толкова настояват да отстъпваме?