Той седеше край леглото на полковник Етан в една малка, закътана странноприемница в град Роан, на около две мили зад фронтовата линия. Градът беше спокоен, макар че глухият тътен на артилерията се чуваше и тук, напомняйки на Таниел за протичащата без тях война.
Етан лежеше облегнат на купчина пухени възглавници. Пред вратата дежуреше медицинска сестра, а през целия ден прииждаха гренадири, дошли да посетят командира си и да отнесат нарежданията му.
Единствено висшите офицери можеха да очакват подобни грижи, разбира се. Таниел знаеше за неколцина пехотинци, получили сходни наранявания. Повечето от тях бяха умрели след няколко месеца, забравени.
Барутният маг наблюдаваше приятеля си с крайчеца на окото си и нанесе няколко щрихи в скицника си, очертавайки масивната челюст на полковника с въглен. Етан беше отказал да освободи поста си, като бе заявил, че все още може и ще ръководи своите гренадири, дори ако му се наложеше да го прави от инвалиден стол. Носеха се слухове, че генерал Хиланска все пак ще го принуди да подаде оставка.
Таниел се надяваше да не стане така. Командването на бригадата бе единственото, което крепеше духа на Етан.
— Отстъпваме — каза полковникът, — защото кезианците винаги се оказват прекалено много. — Той потопи перодръжката си в мастило и довърши започнатото изречение в документа пред себе си. По-рано, когато Таниел извади скицника си, полковникът беше започнал да вика и да сипе проклятия. Сега, изглежда, правеше всичко по силите си да игнорира факта, че Таниел го скицира.
Таниел изучаваше лицето на Етан, ала умът му се намираше другаде. Нещо в сигналите за отстъпление го тормозеше. Всеки път — все същото…
— Ти познаваш историята на Тамасовите кампании не по-зле от историците. Колко пъти е заповядвал отстъпление?
— Седем, ако не се лъжа.
— А в колко сражения е влизал?
— Стотици.
— А колко пъти отстъпвахме пред кезианците през изминалите няколко седмици?
Етан въздъхна, остави перодръжката и разтърка очи.
— Таниел, какво значение има? Генералите нямат избор. Ако отстъпят, търпят известни загуби. Ако не отстъпят, рискуват да изгубят всичките си хора.
— Ами ако някой от генералите си сътрудничи с врага? — размишляваше гласно Таниел. — И всеки път нарежда отстъпление преждевременно?
— Подобни обвинения са изключително опасни.
— Тамас вярваше, че има предател…
Етан го прекъсна:
— И беше прав. Той сам хвана негодника. Шарлемунд ще си остане на топло до края на дните си, без значение какви заплахи отправя църквата.
— Възможно е да не е хванал всички предатели — тихо каза Таниел.
— Тамас лично е подбирал тези генерали. Всички те са го подкрепяли години наред, включително и в преврата, с което поеха особено голям риск — в случай на провал ги заплашваше смъртна присъда по обвинение в държавна измяна, а шансовете за успех далеч не бяха обещаващи. Всички тези хора са опитни и верни.
Таниел загреба щипка барут и го вдиша. Беше му трудно да се съсредоточи. По-рано няколко прашинки от черния прах бяха достатъчни да изострят ума му, ала напоследък се нуждаеше от все повече и повече…
Барут. Второто нещо, което го притесняваше.
— Имаш ли достъп до складовата статистика? — попита Таниел.
Етан приключи поредната заповед и я остави на масичката край леглото си.
— За моя полк — със сигурност.
— Не се интересувам само от твоя полк, а от цялата войска. Можеш ли да ми осигуриш тези сведения?
— Ще трябва да се възползвам от определени връзки…
— Направи го.
Етан присви устни.
— Защото в момента горя от желание да ти правя услуги.
— Моля те? — каза Таниел, докато скицираше раменете му.
— Защо?
— Върти ми се нещо в главата… Просто искам да видя колко барут изразходва армията.
— Добре — с въздишка се съгласи Етан. — Ще видя какво мога да направя по въпроса. — Той замълча и през последвалите минути се чуваше единствено стърженето на перото му. Полковникът изглеждаше напълно потънал в работата си. Подир раняването си се беше потопил изцяло в административните тънкости. През последните три дни не беше спрял да преглежда продоволствени отчети, справки за числеността на новобранците и досиетата на хора, подходящи за повишение.
Таниел се радваше, че приятелят му си е намерил занимание, което да ангажира мислите му.
Звукът от перото на Етан внезапно спря.
— Откъде кезианците са намерили толкова много Черни Пазители? — попита той. — Нали баща ти имаше — има — затруднения с намирането на магове?