Таниел изсумтя.
— И откъде знаеш всичко това?
— Все пак съм прероденият Адом.
— Значи наистина твърдиш, че си бог?
Михали се обърна с въздишка и вписа още нещо върху листа си. Имаше пухкаво, издължено лице, загатващо за присъствието на адранска и розвеланска кръв. По бялата му престилка личаха петна от брашно и кръв, а на едно място върху гладко обръснатата му челюст се беше залепила обелка от картоф.
— Нима е толкова трудно за вярване? Ти си се опитал да убиеш един бог.
— Видях как Крезимир се спуска от облаците. Видях лицето му. При вида му цялото ми същество усети, че има насреща си бог. А ти… — Таниел замлъкна в очакване на неизбежния гневен изблик.
— А аз изобщо нямам вид на бог? — Вместо да се обиди, Михали се смееше. — Да, Крезимир винаги е бил по-добър в пресъздаването на небрежно величие. Баща ти повярва въз основа на неща, които видя със собствените си очи. С теб, струва ми се, е необходим по-пряк подход. — Михали пристъпи към него и протегна ръка към главата му. Неочаквано спря и рязко я отдръпна. Таниел забеляза, че ръката на готвача е започнала да трепери.
— Разрешаваш ли? — обърна се Михали към Ка-поел.
Тя отвърна на погледа му, очите ѝ го предизвикваха да опита.
Михали отново протегна ръка към Таниел. Десницата му трепереше все по-силно и по-силно, докато се приближаваше, сякаш пресрещната от някаква невидима сила. Най-сетне пръстите му докоснаха кожата на Таниел.
Сред мислите на Таниел пламна искра.
Сетне сякаш самата вселена се разгърна пред очите му. Векове прелитаха в рамките на миг, за да се влеят в спомените му. Таниел видя как Крезимир за първи път стъпва на тази земя, видя как богът призовава братята и сестрите си да му помогнат за основаването на Деветте кралства. Зърна хаоса на Помрачаването и неумолимия поток на времето. Цели човешки животи прелитаха за частица от секундата.
И тогава образът изчезна.
Таниел се олюля задъхано.
Преди няколко месеца Ка-поел бе сторила нещо подобно с него. Тогавашното видение го бе покъртило до основи, макар да обхващаше само мигове.
Преживяното току-що обхващаше две хилядолетия.
Трябваше му известно време, за да дойде на себе си. Когато се опомни, каза:
— Ти наистина си бог. — В гласа му този път нямаше никакво съмнение.
— Бог е интересна дума — отвърна Михали и отново пристъпи към инвентаризацията си. Той драсна черта върху хартията си и се зае да брои чували с лук. — Тя загатва за всемогъщество и всезнание. А аз, мога да те уверя, не съм нито едно от двете.
— Какъв си тогава? — Веднъж Бо му беше обяснил, че боговете не са нищо повече от изключително могъщи Привилегировани. Но как можеше Михали да е нещо различно от бог, предвид тези спомени?
— Семантика! — Михали вдигна ръце. — Нека приемем, че действително съм бог, тъй като в момента нямам настроение за теософски спорове. Предполагам, че и с теб е така. Моля те, седни. — Михали небрежно повдигна една бъчва с вино и я постави до Таниел, след което се отдалечи да донесе друга.
Таниел направи опит да помръдне бъчвата съвсем малко. Не можа. Той се навъси и повдигна очи към Михали, докато готвачът донасяше бъчва за себе си и за Ка-поел.
Ка-поел небрежно докосна ръката на Михали.
— Да ги нямаме такива, момичето ми — с бащински тон я укори Михали и внимателно докосна пръстите ѝ.
Проблесна огън и Ка-поел отскочи назад, като задуха пръстите си и се намръщи към Михали. Косъм ли се беше опитала да отскубне от ръката му?
Михали се настани на своята бъчва.
— За разлика от братята и сестрите ми, аз реших да не напускам този свят подир основаването на Деветте кралства. Останах скрит, разбира се. Но не спирах да се уча. — Михали занесено се взираше в нещо, видимо само за него. — Далечните звезди са красиви и интересни, но тукашните жители ми се видяха тъй разнообразни и смайващи, че не можах да се откъсна от тях.
Той погледна към Ка-поел.
— Изучавал съм костнооките. Не задълбочено. Посещенията в Диниз и Фатраста ме изтощават. За мен е уморително да се отдалечавам от Адро. Нямам представа как Крезимир и останалите напуснаха планетата. Винаги ме наричаха домошар заради това, че не исках да изследвам космоса. Както и да е. Магията на костнооките е невероятна. Тъй различна от нещата, които Крезимир и останалите могат да си представят. Ти, малка моя, си наистина ужасяваща. Притежаваш толкова потенциал.
Самият Михали нямаше вид на ужасѐн. Напротив, изглеждаше заинтригуван.