Майстор готвачът се обърна към Таниел.
— Ами барутните магове! Крезимир нямаше как да предвиди това. Все пак барутът бе изобретен стотици години подир заминаването му. — Михали потупа брадичката си с пухкавия си пръст. — Той полудява, да знаеш. Онзи омагьосан от костнооката куршум, с който го простреля в окото, така и не беше изваден. Останал е в мозъка му и му причинява невероятна болка всеки ден.
Таниел откри, че устата му е пресъхнала. Крезимир, един бог, губеше разсъдъка си заради него.
— Той знае ли кой го е прострелял?
— Струва ми се, че да. Това, което ти стори на върха на планината, е просто слух сред адранската армия, а единствените кезианци, оцелели от онази битка, са Крезимир и Жулин. — Михали се замисли. — Разбира се, Жулин е при него, така че трябва да знае.
— Той прикова Жулин за една греда. С отрязани ръце. Защо му е да го прави?
Михали се намръщи.
— Жулин. Заблудено дете. Може и да си го е заслужавала. Самият аз не мисля, че от мъченията има полза.
Таниел забеляза, че Михали избегна да му даде пряк отговор. Реши да не задълбава в темата.
— Как мога да го убия?
— Крезимир? Какво те кара да мислиш, че ще ти кажа?
Барутният маг го погледна сепнато.
— Но… ти си на наша страна. Нали? — Той се напрегна, почувствал лек страх.
— Аз защитавам Адро. Все пак това е моята страна. Но Крезимир си остава мой брат. Аз го обичам. Не бих искал да видя как умира. Но бих искал да го спра. Да му помогна. Ако успея да измъкна куршума от главата му, възможно е да съумея да го убедя да сложи край на всичко това.
Таниел сви юмруци.
— Аз ще го убия.
— Може това да е съдбата ти. — Михали огледа листа си. Изглеждаше сякаш отново брои нещо.
След няколко секунди мълчание барутният маг заговори отново:
— Ами генералите? Те знаят ли, че ти…
— Тамас им каза. Повечето от тях не повярваха.
— Но знаят, че си могъщ Привилегирован?
Михали кимна.
— Това е една неудобна истина. Те поискаха от мен да се присъединя към сраженията, а аз отказах. Все пак магьосниците от Крилете на Адом се справят повече от отлично с остатъците от кезианската кабала.
— А ти съобщи ли им, че Тамас е жив?
— Разбира се.
Таниел примигна.
— Тогава защо не са ми казали? Хиланска не би пропуснал да ми каже, ако имаше някаква надежда.
— Дори един бог не вижда всичко — рече готвачът. — Не зная. Знам само, че нямам доверие на генералите. Убеден съм, че повечето от тях са искрено загрижени за Адро. Обаче неколцина…
— Генерал Кет.
Михали сви рамене.
— Впрочем военната полиция е вече тук.
Таниел се доближи до платнището и надникна. Десетки от тях се бяха събрали отвън.
— Мамка му. Ще успея ли да се промъкна от другата страна?
— Обградили са мястото. Най-добре да тръгнеш с тях.
— Няма да позволя на тези негодници да ме арестуват. Аз…
— Както казах, така ще е най-добре. Поне за момента — изтъкна Михали.
Таниел разсъждаваше трескаво. Как трябваше да постъпи? Да опита да избяга? Или да излезе с достойнство и да ги остави да го отведат?
— Първо ми отговори на следното: какво се е случило с мен? Станал съм по-бърз и по-силен от обичайното. По-бърз и по-силен съм отпреди. Никога не съм чувствал подобна мощ. Нужни бяха огромни дози мала, способни да убият кон, само за да се замая. Зная, че не става дума само за барутна магия. Тя има ли нещо общо? — Таниел посочи към Ка-поел, която повдигна вежда в отговор.
Михали се поколеба.
— Бил си закален — рече накрая той. — Девойката те е обгърнала в закриляща магия. Ответният удар, който Крезимир насочи срещу теб, бе достатъчно силен, за да сравни със земята цялата планина. Трябваше да е разкъсал на парчета тялото ти. Мисля, че подобен удар би могъл да убие дори мен, доколкото ми е известно. Но теб… — Михали явно намираше нещата за забавни, защото се засмя. — Теб просто те е направил по-силен.
— В това няма никаква логика, та нали…
— Време е — прекъсна го Михали.
Таниел пое дълбоко дъх.
— Така да бъде. Ка-поел, остани тук. Не искам онези да те докосват. — Без да дочака отговор, той отметна платнището и пристъпи навън.
— Ето ме, негодници. Водете ме при генерал Кет, но…
Някой здравата стовари палката си върху главата му. Таниел залитна напред, плюейки кръв. Друг го удари в стомаха, сетне в коляното. Таниел се свлече на земята. Отгоре му продължиха да се сипят удари, ритници и ругатни, и когато вече му се струваше, че не може да издържа повече, беше вдигнат на крака, а ударите се съсредоточиха върху лицето и главата му и продължиха, докато не изгуби съзнание.