Междувременно Моракс се бореше да се измъкне от прибоя и се приближаваше към тях с изкривена от болка и ярост муцуна. Пендъргаст побърза да застане между него и Констънс и двамата отново се сблъскаха с глухо трещене на кости. С огромно усилие агентът успя да изблъска демона в прибоя и двамата бяха залети от огромна, разбиваща се приливна вълна.
Кипящата вода повали Констънс. Тя заби пръсти в пясъка, за да не бъде засмукана обратно от отдръпващата се вода, и този път успя да остане на мястото си. Временно освободена от обратното течение, изпълзя нагоре по брега в затишието между вълните и успя да се измъкне от зоната на прибоя.
Слънцето току-що се беше показало на кървавия хоризонт и хвърляше бледа светлина върху лицето й. Констънс примигна уморено. Всичко, което можеше да види, бяха прииждащите алени приливни вълни, които една подир друга се издигаха и рухваха с трясък на брега, а сетне се отдръпваха със силен, потискат рев. А сред тях стоеше демонът. Изведнъж създанието бе престанало да се бие, загледано удивено в изгряващото слънце. По лицето му заигра крива усмивка, ръката му беше протегната, а палецът й сочеше към слънцето, сякаш се готвеше да го докосне. Въртящата се в краката му вода червенееше от артериална кръв.
А къде беше Пендъргаст?
Къде беше Пендъргаст?
Констънс се изправи и закрещя:
— Алойшъс! Алойшъс!
Напрягаше се да гледа в заслепяващата оранжева морска повърхност и тогава го видя. Бледото му лице се издигаше и спускаше малко зад зоната на прибоя, а ръцете едвам помръдваха.
— Алойшъс!
Тя пристъпи предпазливо във водата. Той отчаяно се опитваше да плува, но очевидно бе изгубил сили от тежката рана и сега вълните бързо го носеха навътре в морето.
— Алойшъс!
Отнякъде чу едва доловим кучешки лай.
Моракс рухна в кървавия прибой.
Въпреки че не можеше да плува. Констънс се втурна с усилие в прииждащата вода към борещия се Пендъргаст. Разкъсаната тежка рокля спъваше движенията й.
— Спрете я! – извика някой зад нея.
Изведнъж от двете й страни се появиха хора. Една голяма ръка я хвана за рамото, друга я прегърна през кръста. Тя опита да се измъкне, но те я изнесоха от водата.
— Пуснете ме! – изпищя Констънс.
Мъжки глас каза:
— Нищо не можете да направите.
Тя се бореше като фурия, извиваше и мяташе тяло.
— Не го ли виждате? Прекалено слаб е, за да плува!
— Виждаме го. Ще извикаме спасителна лодка.
Тя отново започна да се мята, но те бяха твърде много.
— Той се дави! В името на Бога, спасете го!
— Никои не може да влезе в този прибой! – отговори съшият мъжки глас.
— Страхливци!
Опита пак да се хвърли във водата, но дойдоха още мъже и въпреки дивата и съпротива успяха да я извлекат от стоварващите се на брега прибойни вълни на дюните. Появиха се още четирима мъже във военни бойни униформи и с общи усилия групата успя да я задържи на място, въпреки че тя се хвърляше, риташе и плюеше.
— Ще ви убия! Пуснете ме!
— Боже мили, каква пантера. Направо не мога да повярвам, че е нужна половин дузина мъже, за да я удържим…
— Нямаме време за това! Донесете медицинския куфар!
Повалиха я на земята. Констънс се оказа с лице в пясъка, сложиха и белезници и окови на краката, почувства убождане в задната част на бедрото… след това всичко стана някак далечно и странно.
Епилог
Ноември
Проктър тихо разтвори двойната врата на библиотеката, за да може госпожа Траск да мине с подноса, на който носеше сервиза за чай.
Помещението беше сумрачно, осветено само от огъня, чиито ниски пламъци потрепваха в огнището. Пред него Проктър видя неподвижната фигура в креслото с висока облегалка. Госпожа Траск отиде при нея и остави подноса на масичката за сервиране до креслото.
— Помислих си, госпожице Грийн, че може би ще искате чаша чай – каза тя загрижено.
— Благодаря, не – чу се тихият глас на Констънс.
— Вашият любим, жасминов, първо качество. Донесох ви малко мадленки. Опекох ги днес следобед. Зная колко ги обичате.
— Не съм особено гладна. Благодаря ви за загрижеността.
— Ще ги оставя, в случай че промените мнението си. – Госпожа Траск майчински се усмихна, обърна се и тръгна към изхода на библиотеката. Когато стигна до Проктър, усмивката бе избледняла и изражението на лицето й отново стана загрижено.
— Ще отсъствам само няколко дни каза му тихо тя. – Сестра ми трябва да излезе от болницата и да се прибере у дома в края на другата седмица. Сигурен ли си, че ще се справиш?