Минута по-късно гъбите се озоваха вътре, а след тях и чесънът. Стиснал дръжката на тигана с кухненска кърпа. Пендъргаст бързо сотира съставките, след това добави малко сметана. През цялото време стоеше над горелката и непрекъснато разклащаше съда. След още една минутка спря горелката, взе лъжица, опита соса, добави малко сол и пипер, потопи отново лъжицата в него и я показа на Реджи.
— Господин Шератън, отбележете как сосът леко покрива лъжицата. Французите наричат това nappe – имат предвид способността на течността да оцвети дъното на лъжицата. За в бъдеще ще ви моля да изчакате сосът ви да се сгъсти до тази степен, преди да ми го сервирате. – Поля обилно рибата със соса, след това я поръси с магданоза и пръсна малко лимонов сок отгоре.
— Filets de Poisson Bercy aux Champinions – обяви той малко претенциозно на френски. – Или казано по-точно, филе от морски език а ла Пендъргаст, тъй като предвид обстоятелствата се наложи да съкратя както съставките, така и технологията на приготвяне. А сега, господин Шератън, кажете ми, смятате ли, че можете да повторите тази рецепта с най-голяма точност при бъдещите ми вечери в този ресторант?
— Не е много сложна – отговори късо Реджи.
— Точно в това е нейната красота.
— Ама за всяка вечеря?
— Да, за всяка. – Пендъргаст бръкна в джоба си, измъкна стодоларова банкнота и я даде на готвача. – А това е за вашето днешно безпокойство.
Реджи се вторачи в нея и раздразнението, изписано по лицето му, се смени с изненада.
— Редовно ли готвите на обед? – попита Пендъргаст с надежда в гласа.
— Само два пъти седмично – обясни Реджи.
— А, ясно. Значи засега ще се задоволя с вечерите. Ако обичате, в близко бъдеще филета от морски език а ла Пендъргаст. Ще ви бъда благодарен. – След тези думи Пендъргаст взе чинията, обърна се и излезе от кухнята.
Одърли се обърна и през смях потупа Реджи по гърба.
— Е, готвачо, май имаме ново блюдо в менюто, нали така?
— Така мисля.
— Ще го изпиша на черната дъска. – Одърли излезе от кухнята, като се кискаше под мустак, оставяйки Реджи и кухненския персонал да се гледат зинали от учудване дълго след като вратите на кухнята бяха престанали да летят насам-натам.
12.
Бенджамин Франклин Бойл заби мотиката за миди в калта и обърна една голяма, дебела красавица. Когато я издърпа, в знак на протест тя изстреля струйка вода, а той я хвърли в кофата и направи няколко крачки напред. Високите му до кръста рибарски ботуши засмукаха шумно въздух в знак на съпротива. Заби мотиката отново и отвори дълбок срез в калта, разкривайки още две миди. Още няколко крачки, замах с мотиката и поредните няколко миди се озоваха в кофата. След това спря да почине, облегнат на мотиката, и зарея поглед към оголените кални плитчини зад устието и морето пред него. Имаше слаб отлив и зад него слънцето залязваше, карайки няколкото буреносни облака на хоризонта да аленеят. Беше чудесна есенна вечер. Бойл вдиша миризмата на соления въздух, зрелия мирис на оголеното кално дъно на канала миризма, която обичаше и се вслуша в крясъците на чайките, докато те прелитаха и се въртяха над ексмутските тресавища.
Преди пет години, когато стана на шейсет и пет, Бойл се беше отказал от риболова и продаде траулера си. Работата му беше тежка и рапаните сякаш ставаха все по-малки и трудни за откриване. През последните няколко години онова, което вадеше, обикновено бяха безполезни морски звезди, които от туй нагоре му съсипваха мрежите. Беше доволен, че успя да се отърве от кораба – бяха му предложили почтена цена за съда, а и той бе успял да спести достатъчно за сиромашка пенсия. Копането на миди обаче му осигуряваше занимание, докарваше му малко допълнителни пари и го държеше близо до морето, което обичаше.
След като си почина, огледа лъскавите плитчини. Навсякъде се виждаха дупките на тънкочерупчестите миди. Плитчината беше добра и изглежда отдавна никой не я беше копал, защото до нея се стигаше трудно през острата блатна трева и уморително прекосяване на друга, по-близка плитчина, която вече беше разкопавана.
Излизането сред природата не беше лошо, но на връщане с двайсеткилограмовата кофа, пълна с миди, му излизаше душата.
Той заби мотиката в лъскавата, потрепваща повърхност на калта, после я дръпна назад, разкривайки още миди. Поддържаше ритъма, като всеки път правеше няколко крачки напред, забиваше, обръщаше, вадеше, хвърляше в кофата, след това повтаряше всичко отначало. Докато работеше, доближи до края на блатната трева и щом стигна до нея, спря, за да си набележи друга добра посока. Стъпи на помръдващата кал и видя няколко струйки вода да бликват от дясната му страна. Това щеше да се окаже добро място за копане. Когато се наведе, за да започне, зърна нещо странно в сумрака: приличаше на топка за боулинг със стърчаща от нея коса. Беше прикрепена към нещо безформено, потънало в мътния канал, който се промъкваше през калната плитчина.