Разменили си сигнали с помощта на лампа. Това е последното известно забелязване на кораба. Североизточната буря се била стоварила на брега и продължила три дни. Когато корабът не пристава в Бостън в уречения ден – 5 февруари. Бреговата охрана на САЩ изпраща няколко крайцера, към които по-късно се присъединяват два военноморски кораба, които провеждат неуспешно издирване на оцелели и отломки. Предположили, че корабът е потънал по време на бурята някъде между носовете Елизабет и Ан. Ако корабът беше заобиколил последния нос, щеше да бъде видян от пазача на фара на нос Истърн и да успее да се скрие в пристанището на Глочестър. Никого не били намерени следи от кораба или екипажа, нито била установена принадлежността към кораба на намерени отломки. Застрахователното обезщетение в размер на 16 500 лири било изплатено на 23 март 1885 г. от „Лойдс“ на „Лондонска и Бристълска параходна компания“, собственик на „Пембрук Касъл“. На 6 април 1886 било изплатена допълнителна сума обезщетение в размер на 9500 лири за изгубения товар на лейди Хъруел.
— Изглежда нашият историк е търсил това – заключи Гавин, сгъвайки документа, за да го остави отново на бюрото.
— Да – съгласи се Констънс. Беше застанала близко до него, за да чете през рамото му. В близостта й имаше нещо странно вълнуващо.
Тя отстъпи назад.
— Не мислите ли, че е странно да не се изплатят никакви пари за удавените пътници?
— Не ми хрумна.
— А този „изгубен товар“ – питах се какво ли е имало в него, за да е толкова ценен, и защо са били нужни почти две години, за да бъде обезщетена? – Гавин сви рамене.
— Първо, защо и трябва на английска благородна дама да наема кораб? И защо тя самата не е била на кораба?
Сержантът я погледна право в лицето. Беше наистина много млада – на не повече от двайсет и две или двайсет и три години. Обаче тези виолетови очи бяха необичайно дълбоки. Той изпита напълно непрофесионално вълнение.
— Да – каза, – това са интересни въпроси, но се съмнявам, че са актуални.
— Защо?
Той преглътна, жегнат от резкия й той.
— Защото съм почти сигурен, че някой амфитеатърник от Дил Таун с убил нашия човек заради парите и тръпката.
— Амфитеатърник? Какво е това?
Тя сякаш беше от някакъв друг свят или поне от свят, който е много далеч от Ексмут. Това също беше привлекателно.
— Зависим от мет. Нали сте чували – метамфетамин, синтетичен наркотик? Кокаинът на бедните?
Настъпи мълчание.
— Много ли са наркоманите в Дил Таун?
— Преди няколко години разбихме там лаборатория. Смятаме, че в момента може да работи друга някъде там в тресавищата.
— Значи има проблем с наркоманията?
— Проблем с наркоманията е малко силно казано. Просто… нали знаете, бедност, недостатъчно образование, липса на възможности… Риболовът от десетилетия е в упадък. А рибарите са корави типове. Той направи пауза. – Просто обяснявам.
— Разбирам. Сержанте, благодаря за информацията. Какво намерихте при трупа?
Преходът беше толкова неочакван, че на Гавин му трябваше известно време, за да схване какво пита.
— О, нищо. Ръчен часовник. Тялото е било съблечено. Тя нали беше там? Защо сега му задаваше този въпрос?
— Ако мотивът на наркомана са били парите, защо не е взел часовника?
Гавин сви рамене.
— Беше скапана марка. – После се поколеба. А Пендъргаст какво мисли?
— За кое?
— Тези символи. Зелен хайвер или нещо друго?
— Нищо не каза.
— А вие?
— Не знам.
Настъпи мълчание, докато двамата се гледаха. Най-накрая Гавин първи проговори:
— От дълго време се занимавам с полицейска работа и стигнах до един основен извод за престъпленията.
— И какъв е той?
— Че повечето престъпления са банални. Глупави. Обикновено очевидното обяснение е правилното. А в този случай обир е най-простото обяснение, пък с тези странни символи прилича на наркоманска работа.
— Ако повечето престъпления са банални и глупави, причината е в хората. Те са такива.