— Нямам представа кой е Клавдий, нито проклетата му жена. С тях снабдявам билковия аптекар. Той прави от тях тинктури, отвари и прахчета. Ако искате да знаете, все още се използва като съставка при стомашно-чревни разстройства. В тази гора е пълно с тях.
— Значи сте ботаник?
— Аз съм просто човек, който се опитва да си изкара прехраната. Сега мога ли да стана?
— Разбира се. Още веднъж ви моля за извинение.
Мъжът се изправи, махайки клонките и листата от себе си. Беше висок най-малко метър и деветдесет и осем, слаб, с остро лице, тъмнокафява кожа, остър като клюн нос и нелепо зелени очи. От стойката му Пендъргаст заключи, че на младини е бил в армията.
Мъжът протегна ръка.
— Пол Сайлъс.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Трябва да намеря телефон – каза Пендъргаст.
— Имам у дома. Пикапът ми е малко по-надолу. Ако искате, ще ви закарам.
— Ще ви бъда благодарен.
Пендъргаст го последва между дърветата, докато не стигнаха тесния път и пикапа, паркиран на банкета. Агентът беше разочарован, когато Сайлъс му отказа достъп в елегантния кожен салон, а му предложи да пътува в каросерията като куче. Няколко минути по-късно пикапът пое по кален черен път, който водеше до малка дървена колиба сред горските дървета. Не беше далеч от края на тресавищата и на около осемстотин метра от Дил Таун.
Мъжът влезе преди него, запали лампите и посочи:
— Телефонът е ето там.
Пендъргаст набра 112, описа на кратко случилото се на диспечера и жената го свърза със сержант Гавин. Предаде му информацията с подробности, после затвори. Погледна си часовника: почти три сутринта.
— Сега няма да могат да влязат в тресавищата. При половин прилив тези течения се движат със скорост десет-дванайсет възела – отбеляза Сайлъс.
— При прилив ще започнат да търсят с моторни скифове.
— Има логика. Ще се присъедините ли към търсенето?
— Да. Мога ли да ви помоля да ме закарате до Ексмут?
— Няма проблем, но преди това, след като имаме време, не е лошо да поизсъхнете малко.
Сайлъс отвори печка на дърва и хвърли вътре две цепеници. Когато Пендъргаст понечи да седне. Сайлъс се обърна:
— Моля, не на дивана. Люлеещият се стол е доста удобен.
Пендъргаст седна на него.
— Имате вид, сякаш глътка бърбън ще ви дойде добре.
Кратко колебание.
— Каква марка е?
— Изтънчен, а? Двайсетгодишен „Папи вай Уинкъл“. Не пускам шльокавица през прага.
Пендъргаст наклони глава.
— Това ще свърши работа.
Сайлъс изчезна в кухнята, после се върна с бутилка бърбън и две чаши. Остави ги на масичката за кафе и напълни първо едната, после другата.
— Господин Сайлъс, много съм ви задължен – каза Пендъргаст, взимайки чашата си.
Домакинът отпи малка глътка.
— Значи бяхте там да разследвате убийството на онзи историк?
— Точно така.
Пендъргаст извади картата и я разтвори на близката маса.
— Моля, отбележете мястото, където бяхте, когато чухте писъка, и посоката, откъдето смятате, че е дошъл.
Сайлъс придърпа картата към себе си и се наведе над нея с намръщено чело.
— Бях ето тук в гората, а писъкът дойде от тази посока. – Той плъзна пръст по картата.
Пендъргаст си отбеляза нещо. Пръстът на Сайлъс лежеше върху част от конуса, който той беше начертал преди това върху картата.
— Това ще помогне при търсенето на трупа. – Той нави картата. – Чували ли сте слухове, че някой живее в тресавищата?
— Нищо определено. Но ако се опитвам да избягам от закона, това е мястото, където бих отишъл.
Пендъргаст отпи глътка бърбън.
— Господин Сайлъс, споменахте, че семейството ви е тук вече двеста години. Сигурно знаете много за местната история.
— Ами никога не ме е било много грижа за генеалогия и подобни неща. В онези години Дил Таун е бил негърският квартал в покрайнините. Там живеели най-вече семейства на китоловци. Но не били само негри. Имало и мнозина от Южните морета таитяни, полинезийци, маори. Аз самият съм почти половин маор. Маорите били най-добрите харпунджии на света. Някои от капитаните имали жени от Южните морета и семейства, които качвали на борда по време на дългите пътувания. Оставяли ги в Дил Таун, преди да поемат за Бостън при белите си семейства. Когато тръгвали отново на плаване, просто ги взимали. Той поклати глава.
— Значи вие сте потомък на първите заселници на Дил Таун?
— Така е. Както вече казах, аз съм колкото маор, толкова и африканец. Моят прадядо имал страхотни племенни татуировки. Поне така ми разказваше баба.