— Разбрах, че повечето афроамериканци напуснали Дил Таун след линча, който бил извършен там.
Сайлъс отново поклати глава.
— Било ужасна работа. Ужасна. Разбира се, мъжът бил невинен. Това обаче нямало значение за групата, която го обесила. След случилото се хората от Дил Таун решили, че това не е добро място да гледат семействата си. Благодарение на китоловството имали пари да се махнат и повечето го направили. Някои стигнали само до Ню Бедфорд. Други чак до Чикагските кланици.
— Но вашето семейство е останало.
— Ами дядо ми изгубил дясната си ръка, с която хвърлял харпуна, при злополука и така започнал билковия бизнес. Този район е пълен с билки, особено куче грозде, което расте навсякъде тук. Среща се много често там, където някога е бил Олдъм. Не можел да пренесе това умение в голям град като, да речем, Ню Бедфорд. Така сме останали. Само сме се изнесли от града надолу по пътя и ето ни тук. Той разпери ръце.
— Сам ли живеете?
— Имах жена, но си замина. Каза, че се чувствала твърде самотна. Мен самотата напълно ме устройва през по-голямата част от времето, но винаги се радвам да се запозная с някой различен. Веднъж седмично се отбивам в бара и странноприемницата, за да си пийна, да хапна пържени миди и да поиграя на домино с приятели.
Пендъргаст стана от люлеещия се стол с чашата в ръка, отиде до прозореца и се вторачи в мрака на югозапад към тресавищата.
— Ще ви бъда много благодарен, ако сега ме закарате в града. Но преди това имам още един въпрос. В тази група, която споменахте, кои са били?
— Никой не знае. Местни хора, но маскирани. Ще ви кажа това: дядо ми разказваше, че в миналото в Ексмут е имало лоши хора. Не само лоши хора, а наистина зли. Казваше, че били като в онази история за Сивия косач: типове, които искали да създадат свой собствен ад.
21.
— Сигурен ли сте, че не е бил гмуркач? – попита началник Мърдок. – Крясъците им понякога наподобяват човешки.
Сержант Гавин, който седеше на кърмата на полицейския скиф с ръка на шурвала и го управляваше през Ексмутския залив към тресавищата, изстена. Дори сега, толкова смачкан, Мърдок успяваше да се прояви като задник. Но Пендъргаст, седнал най-отпред като някаква странна черна носова корабна фигура с разгънатата карта в ръка, изглежда не му обръщаше внимание.
Следваха ги още две лодки, оборудвани с радиостанции. Заради гъстата облачна покривка единствените признаци за изгрев бяха слабите сиви петна светлина на източния хоризонт. На Мърдок му беше отнело повече време, за да събере групата, отколкото на Гавин му се щеше – неверието на началника в експедицията си личеше още от началото. Сега вече наближаваше седем сутринта и лодките пухтяха по главния плавателен канал на река Ексмут. През нощта температурата беше палнала докъм четири градуса и тук, при тресавищата, беше още по-мразовито, отколкото навътре в сушата. Приливът беше в най-високата си точка и водата беше в застой от двайсет минути. Това не им предоставяше много време, преди да започне отливът и водата да тръгне да се отича от соленоводните тресавища с нарастваща скорост. Като малък Гавин беше изкарвал джобните си пари с копаене на миди в тресавищата. Затова изпитваше здравословно уважение към тяхната отдалеченост, плашещо усамотение и объркващите течения на приливите и отливите, които, ако човек не внимаваше, можеха да го изненадат в гръб. Живо си спомняше как беше прекарал цяла нощ на едни от островите, защото бе изгубил броя на приливите и отливите.
— Внимавай! – извика Пендъргаст от носа.
Гавин заобиколи една отчасти залята пясъчна коса и насочи поглед отново напред. Групи червенокрили птици бяха обезпокоени от минаването им и цялото ято се вдигна във въздуха от широка ивица папур. Няколко метра пред лодката се виждаше началото на лабиринтите из соленоводните тресавища, където плавателни канали и острови се събираха и разделяха в плетеница от потоци и задънени проходи. Сега каналните плитчини бяха напълно покрити от високата вода на прилива, но това нямаше да продължи дълго. Пендъргаст беше чул писъка, когато приливът започваше, и бе успял да отбележи приблизителния район на картата. Гавин хвърли поглед на собствената си карта, дело на Националната агенция за океаните и атмосферата, и пак се замисли за теченията. Ако предполагаемият убиец е хвърлил трупа във водата, настъпващият прилив вероятно щеше да го отнесе навътре в тресавищата, където може да заседне в някое блато и никога няма да го намерят. Ако не заседне обаче и е започнал отливът, ще бъде отнесен навън почти до морето, както очевидно се беше случило с трупа на историка.