Тайбанеските надписи, както тя ги разбираше, а и както трупът на Маккул свидетелстваше, представляваха серия от пет символа. Четири имаха съответствие в тази книга: очевидно това бяха аватарите на четири демона.
Към края на книгата случайно попадна на последния символ от Тайбанескити надписи:
Надписът на латински гласеше: Errantem Locus, което означаваше „странстващо място“.
Констънс вдигна очи от ръкописа. Имаше още много за разшифроване. Но вече беше сигурна в едно: Тайбанескити надписи бяха истински. Въобще не бяха дело на луд фантазьор. Били са създадени от някой, истински посветен на сатаната и преклонението пред черните изкуства.
24.
Сержант Гавин отново беше на щурвала на скифа, когато прииждащият прилив понесе лодката напред и още по-навътре в соленоводните тресавища. Пендъргаст пак седеше на носа, поглеждайки в картата, и единствените му движения бяха да показва с ръка посоката и да ги води нагоре по безбройните канали.
Гавин се запита, какво, по дяволите, търси отново из тресавищата. Но не каза нищо, защото осъзна, че човек като Пендъргаст просто прави онова, което иска, без обяснения, извинения или оправдания. Въпреки това беше уверен, че гонят вятъра. Струваше му се очевидно, че убийствата на историка и адвоката са банални. Най-вероятно дело на наркомани, опитали да прикрият обирите със символи, познати на поне неколцина от местните, които знаеха историята за Тайбанеските надписи. Пендъргаст му беше разказал някаква глупава история за търсенето на Сивия косач. Но когато погледът му се спираше на обемистия металотърсач, който стърчеше от полузатворения сак, се питаше какво ще прави Пендъргаст с него?
Ръката посочи и Гавин зави. От време на време му се приискваше Пендъргаст да не беше настоявал той да управлява лодката. Имаше достатъчно други, които можеха да го правят. Но Пендъргаст беше поискал специално него и след като аутопсията на Дънуди нямаше да се проведе по-рано от утре, началникът се бе съгласил.
Този път бяха кой знае къде из тресавищата. Те ги заобикаляха отвсякъде. Всичко, което се виждаше около тях, беше блатна трева под сивото небе на късния следобед.
Пендъргаст вдигна ръка и с жест показа на Гавин да затвори дросела. Той се подчини и остави двигателя да работи на празни обороти. Лодката продължи да се носи по течението.
— Сержант Гавин, май сме направили погрешен завой.
Гавин сви рамене.
— Джипиесът е при вас. Аз отдавна не мога да се ориентирам къде сме.
— Един момент. – Пендъргаст се зае с джипиеса, поглеждайки картата, и пак отначало: отново първо уреда, после картата.
— Трябва да се върнем.
С потисната въздишка Гавин направи завой и пое бавно срещу течението.
— Натам – каза Пендъргаст.
Още една безкрайна поредица канали и след малко той отново вдигна ръка.
— Тук е.
Гавин се вторачи в тревата и калния бряг, който се простираше пред тях. Той сякаш се издигаше в слабо изразен хълм. Изведнъж го обзе лошо предчувствие.
— Сержанте, ако нямате нищо против, останете в лодката да ме изчакате.
Гавин си погледна часовника.
След час ще се стъмни. Трудно ще е да се навигира из каналите.
— Ще се върна преди това. – После Пендъргаст взе сака с апаратурата и слезе от борда. След малко беше изчезнал в тревата.
Гавин се размърда на твърдата метална седалка. Лошото предчувствие взе да се усилва. Разбира се, можеше прост да отплава и да остави Пендъргаст на сушата. Постъпеше ли така обаче, работата щеше да загрубее. Човек просто не ядосва хора като агента.
Алойшъс Шингу Ленг Пендъргаст пореше през блатната трева, като с едната ръка я разтваряше, а с другата придържаше сака с оборудването, преметат през рамото му. Всяка минута беше по-студена и мрачна от предишната, с този проникващ жесток мраз, който беше често срещано явление близо до морето.
Пендъргаст спира няколко пъти, за да проверява джипиеса. След около десетина минути стигна до мястото, където предната вечер беше намерил предмета и онова, което очевидно бяха останките от старо селище.
Разбира се, целта му не беше да търси Сивия косач, както беше казал на сержант Гавин, независимо дали това създание съществува или не.
Разгъна картата, за да се ориентира, след това закрачи напред, докато не се озова на върха на хълма. Тогава започна да сглобява металотърсача: вкара дръжката в контролния блок, прикрепи към него търсещата глава с бобината, накрая сложи слушалките на ушите си. Настрои няколко от датчиците и калиброва уреда. Уточни внимателно посоката с джипиеса и тръгна бавно напред, прочесвайки наляво-надясно мократа почва с бобината, без да отмества поглед от диодния екран. Мина около петнайсет метра, премести се на успоредна линия около шейсет сантиметра встрани, върна се там, откъдето тръгна, и започна отначало.