— Знакът на Форас – каза Констънс.
Друга снимка.
— Знакът на Андреарфус.
Още една снимка.
— Знакът на Скокс. Всички символи, намерени в Тайбанеските надписи. Между другото, новоезичничката, която споменах, обясни, че бане, освен другите неща означава и „отрова“.
— Интересно, след като този район е известен с буйния растеж на смъртоносното куче грозде. – Той се замисли за миг. – Във всеки случай, частичните ти преводи на надписите, особено частта за „черното поклонничество“ и „сменящото се място“, подсказват, че колонията на вещиците не е измряла веднага, както твърди легендата.
— Аз сама стигнах до това заключение. И какво може да е станало с нея?
— Преместили са се.
— Къде?
— Още един добър въпрос. Изглежда в южна посока. Той въздъхна. Най-накрая ще намерим общата нишка, но оставам сигурен, че магьосничеството ще се окаже периферно за основния случай. Констънс, искам отново да ти благодаря. Помощта ти беше безценна. Радвам се, че дойде с мен.
Настъпи мълчание. Пендъргаст се захвана да прибира снимките. Констънс остана седнала на леглото, а сърцето и започна необяснимо защо да блъска в гърдите. Чувстваше топлината, която се излъчваше от тялото му, и как крайчеца на бедрото му докосва нейното.
Пендъргаст приключи с прибирането на снимките и се обърна към нея. Двамата се гледаха известно време лице в лице, тишината в стаята се нарушаваше само от пукането на цепениците, далечното бучене на прибоя и стенанията на вятъра. В този момент Пендъргаст стана с леко движение от леглото, грабна бутилката калвадос от масата, вдигна чашата й и се обърна към нея:
— Още една глътка, преди да си вървиш?
Констънс скочи на крака.
— Не, Алойшъс, благодаря. Вече минава полунощ.
— Тогава, скъпа Констънс, ще се видим на закуска.
Той й държа вратата отворена, а тя се плъзна край него в сумрачния коридор и продължи към своята собствена стая, без да поглежда назад.
27.
Констънс се събуди в два и четвърт сутринта. Неспособна да заспи отново, съзнанието й нетипично се зарея по странни пътища, докато тя лежеше в леглото и слушаше воя на вятъра и екота на далечния прибой. След известно време стана и тихо се облече. Щом сънят не се връща, поне можеше да задоволи любопитството си за нещо.
Взе малкото, но силно фенерче, което Пендъргаст й беше дал, отиде до вратата на стаята си и предпазливо я отвори. Коридорът на втория етаж пред нея беше празен и тих. Излезе и безшумно затвори вратата, после тръгна тихо надолу по коридора, следвайки неговите извивки и завои, докато не се озова пред стаята, принадлежала на историка Морис Маккул. В един момент, докато пристъпваше предпазливо, погледна през рамо. Констънс не се поддаваше на фантазии, но през последните няколко дни определено изпитваше чувството, че я следят.
Краят на коридора още бе преграден от жълти полицейски ленти, а стаята продължаваше да е недостъпна за нови гости. Беше чула как Уолт Одърли, собственикът, се оплаква от това в „Морската карта“. Освен това от предишното си идване със сержант Гавин знаеше, че вратата не е заключена. След като се огледа още веднъж, тя я отвори и влезе.
Затвори, запали фенерчето и бавно плъзна светлинния лъч по издрасканите мебели от миналата епоха. Оглеждаше ги един по един: плетените килими, леглото с неговата свръхголяма табла откъм главата, малката библиотека, пълна е често разлиствани романи с меки корици, гардеробът и писалището с капак.
В много отношения Констънс не беше свикнала с този модерен свят, смяната на учтивостта с фамилиарност, обсесията му по технологиите, трескавото приемане на обикновеното и ефимерното. Разбираше обаче от едно и това беше пазенето на тайна – умение, почти изцяло изгубено в днешната епоха.
Инстинктите й подсказваха, че тази стая крие тайна.
Пристъпи към гардероба, като само го оглеждаше, без да пипа. След това се приближи до писалището с капак. Отново огледа, без да докосва нищо, малкото листове и книги, които бяха подредени върху него.
Когато лично беше видяла историка, той седеше в предния салон на ресторанта и пред него лежеше разтворен бележник с износени кожени корици, в който той добросъвестно си водеше бележки, като от време на време поглеждаше в нещо, което приличаше на груба карта или чертеж. При този спомен Констънс почувства остър пристъп на страх от неговия страшен и брутален край.
Спомни си, че в помещението не беше открит бележник. Той обаче си водеше бележки в това беше напълно сигурна. Нямаше къде другаде да е.