След това се заех да преглеждам договора за морски превоз. Беше датиран ноември 1883 и подписан между лейди Хъруел и някой си Уоринър Е. Либи, морски капитан с лиценз. Според условията на договора Либи щял да поеме командването на парахода „Пембрук Касъл“ от Лондон и Бристол и от името на лейди Хъруел да достави този „твърде ценен и необичаен товар“ по най-бързия начин в Бостън. Документът съдържаше няколко специални точки, свързани с „двайсет и един скъпоценни камъка, изброени в приложената застраховка“. Либи трябваше да носи рубините в кожена кесия, зашита неподвижно за колан, дори през нощта. Не можел да срязва или бърка в кесията и нейното съдържание, нито да говори за нея с когото и да било. След пристигането в Бостън трябвало веднага да достави колана и зашитата към него кесия на Оливър Уестлейк, ескауайър, от адвокатската кантора „Уестлейк & Харви“ на улица „Бейкън“.
„Много ценен и необичаен товар.“ Ако това е онова, което смятам, че е, документът може да хвърли светлина върху много неясна случка в живото на лейди Хъруел – случка, която завършва с получаването на голяма застраховка от „Лойдс“. Също така щеше да хвърли известна светлина върху упоритата морска мистерия, свързана с лейди Хъруел и изчезването на скъпоценните камъни от колекцията „Гордостта на Африка“. Знаех, че първата ми задача е да убедя последните членове от фамилията да ми дадат допълнително време за проучване на тези документи… макар да бях взел предпазни мерки, като използвах фотоапарата в телефона си и за всеки случай ги заснех с помощта на светкавицата. Следващата ми задача щеше да бъде доста по-голяма и може би дори щеше да включва пътуване – пътуване от този тъмен и прашен таван до бреговете на Северна Америка в търсене на мястото за последен покой на парахода „Пембрук Касъл“.
29.
Лейк се изкачи по последните извити стъпала, после отстъпи встрани, пуфтейки от усилието, да има място за останалите да се качат при него. Обикновено върхът на морския фар беше негово любимо място: гледката от прозорците, опасали го отвсякъде, беше забележителна, а усамотението – приятно. Но днес тя беше помрачена от мръсното, пухнало небе. А с четирима души, които изпълваха малкото място, за усамотение не можеше да се мисли.
Той гледаше, докато компанията се подреждаше в кулата: Керъл, Констънс както обикновено далечна и елегантна, и Пендъргаст. Агентът на ФБР носеше черно палто от кашмир, което още повече подчертаваше бледнината на алабастровата му кожа.
Лейк се размърда неловко. Въпреки всичко не можеше да потисне лекото чувство на неприязън, което изпитваше към него от последната им среща.
— Предполагам – каза той, – че поискахте да се видим тук не за да се наслаждаваме на гледката.
— Предположението ви е вярно – отговори Пендъргаст със своя южняшки акцент, пълен с бърбън и мляко. – Бих искал да ви осветля за най-новото в нашето разследване.
— Значи размислихте – подхвърли Лейк. – Имам предвид да ме държите в течение.
— Всъщност стигнахме до точка в тази история, когато е разумно да споделим наученото от нас.
Нещо в гласа на Пендъргаст накара Лейк да си спести заядливия отговор.
— Една нощ преди сто и трийсет години, по-точно на трети февруари, група отчаяни жители на Ексмут – не съм сигурен колко точно – качили тук Мийд Слокъм, пазача на фара, и го принудили да угаси светлината. Разбира се, възможно е Слокъм да е бил готов да помага на заговорниците, но неговата по-късна съдба – строшен врат и очевидната вина, която е чувствал – пиянските приказки, че къщата е обсебена и се чува плач на бебета – говорят нещо друго.
— Да угаси светлината? – попита Лейк въпреки всичко. – Защо?
— Защото друга била запалена вместо нея. Ето там.
– Той посочи към мястото на километър и половина от тях, където ивица опасни назъбени скали, известни като Главотрошачите, се простираше навътре в морето, заобиколена от пенещите се вълни на прибоя. – Голям огън на открито.
— Не разбирам – оплака се Керъл.
— Това се случило след гладната зима на 1883 – годината, когато изригва Кракатау. Следващото лято реколтата на много места по света се провалила, включително в Нова Англия. Ексмут гладувал. Намерението на групата било да примами кораб върху скалите и да го ограби. В едно отношение имали успех – британският параход „Пембрук Касъл“ бил заблуден от огъня и се разбил в скалите. Но в друго се провалили. Вместо богат товар на парахода имало пътници, според манифеста така наречените паднали жени от лондонските бордеи. Някои имали малки деца, други били бременни, тръгнали за ново начало в Бостън, където щели да се настанят в още непостроен приют за неомъжени майки.