— Историкът – измърмори Лейк. – Маккул. Това е проучвал.
Пендъргаст продължи.
— Не зная какво се е случило с пътниците, макар че се опасявам от най-лошото. Онова, което зная, е, че капитанът на този кораб е бил зазидан във вашето мазе. Без съмнение в опит да бъде измъчван, за да изкаже скривалището на корабните ценности.
— Мили боже! – промълви Керъл.
— Не разбирам – възкликна Лейк. – Защо са изкопали и махнали скелета след толкова години?
— Защото капитанът така и не разкрил къде се намират тези ценности. – Пендъргаст замълча и се загледа покрай Лейк в жестоките скали и неспиращия ревящ прибой. – Мародерите не знаели, че корабът и неговата мисия са финансирани от английска аристократка – лейди Елизабет Хъруел. Тя платила цялото начинание. И за да финансира този женски приют, който възнамерявала да изгради в Бостън, изпратила по кораба така наречената „Гордост на Африка“ – баснословно скъп комплект от рубини, които днес биха стрували няколко десетки милиона долара. Тя поверява грижата за тях на капитана. След като корабът се разбил в скалите, капитанът, който без съмнение видял сганта на брега и разбрал, че корабът е бил преднамерено подмамен към скалите, направил единственото възможно нещо. Нямало време да зарови скъпоценните камъни. Затова ги скрил на най-сигурното място, с което е разполагал.
Настъпи пауза.
— И къде е било това място? – обади се Лейк отново.
— Глътнал ги – отговори агентът.
— Какво? – възкликна Лейк.
— Дори след изтезания капитанът не разкрил тайната. – продължи Пендъргаст. – Неговите мъчители заподозрели, че на кораба има съкровище, но не научили, че се състои от рубини – камъни, не по-големи от хапчета. Неговите останки и скритото в тях богатство са дремали повече от век във вашето мазе. Местонахождението на трупа не било известно никому, освен на извършителите на първоначалното престъпление. Един ден в града дошъл историк, който търсел информация за „Пембрук Касъл“. В проучванията си за бъдеща биография на лейди Хъруел научил, че колекцията „Гордостта на Африка“ е била на кораба. Вероятно е споменал това… не, на когото трябва, който от своя страна събрал две и две.
— Две и две… – повтори бавно Лейк. – Мили боже… мисля, че вече знам накъде води това.
— Затова е била открадната колекцията ви от вина. Наследниците на мародерите, ограбили „Пембрук Касъл“, научили за скъпоценностите от Маккул и стигнали до извода, че капитанът трябва да ги е глътнал. Ако това било вярно, рубините все още били в нишата с неговия скелет, готови да бъдат взети. Те са взели не само скъпоценните камъни, но и скелета. Колкото по-малко доказателства, толкова по-невероятно е да бъдат свързани със старите и новите престъпления. За свое съжаление обаче бяха пропуснали една-единствена костица.
Лейк си пое дъх на пресекулки. Беше шокиран, ужасен, но и по странен начин развълнуван. Съкровище от скъпоценни камъни през всички тези години в мазето му… но ако човек се замислеше малко повече, тази история започваше да намирисва.
— Господин Пендъргаст, това е много фантастично предположение. Аз не съм детектив, но все пак имате ли някакво действително, физическо доказателство, че корабът е бил подмамен преднамерено, за да се разбие в нашия бряг, или че неговият капитан е глътнал съкровище от скъпоценни камъни?
— Не, нямам.
— Тогава защо е целият този театър? Защо ни доведохте тук горе да ни показвате крайбрежието твърде дълго, ако мога да отбележа – където този кораб може да е преднамерено потопен, щом става дума само за предположения?
Настана кратко мълчание, след което Пендъргаст отговори:
— За да ви държа в течение, както сам поискахте.
Лейк въздъхна.
— А, добре. Това е напълно почтено.
Паузата, която последва, беше по-дълга.
Лейк, който се чудеше дали пак не е бил твърде прям, опита друг подход.
— Значи смятате, че същите хора, които са ограбили моето мазе, са убили историка?
— Да.
— Ами другото убийство, на Дана Дънуди?
— Тук нещата не са толкова ясни. Има още много работа. Първо, както вярно посочихте, трябва да намерим твърди доказателства за съдбата на „Пембрук Касъл“. След това трябва да разберем защо убийците са изрязали върху труповете на своите жертви така наречените Тайбанески надписи.
Лейк кимна.
— В града цари голямо разделение заради това. Половината смятат, че убийствата са дело на идиоти, които си играят на магьосничество. Други настояват, че надписите са средство полицията да се прати за зелен хайвер.