— Единайсет и половина вечерта – каза той повече на себе си, отколкото на своята спътничка. – Вятърът е духал от този посока погледна на североизток към морския фар, – а фарът е бил угасен.
Взе джипиеса и странния уред и закрачи на югозапад, движейки се по допирателната на бреговата линия. Констънс го последва, като спираше от време на време, щом той застане на едно място, за да провери джипиеса. Спря се в точка, която ги поставяше между фара и застрашителната линия назъбени скали, които се простираха навътре в морето.
— Огънят е бил запален доста навътре в сушата, вероятно на някое високо място или върха на дюна – измърмори той. – Не е бил голям, за да поддържа илюзията за разстояние, но е горял силно и ярко.
Започна да крачи напред-назад, като от време на време поглеждаше екрана на джипиеса. После свали рибарската шапка и я пъхна в джоба на мушамата, вдигна неизвестния уред и започна да го насочва в различни посоки, надничайки в него, както земемер би гледал в теодолита.
— Какво е това? – попита Констънс.
— Лазерен далекомер. – Пендъргаст сравни данните с тези на джипиеса. След всяко измерване се местеше на нова точка. Всяко местене беше по-късо от предходното.
— Ето тук – каза той най-накрая.
— Какво тук? – попита тя на път да се вбеси от непроницаемостта му.
— Това би било идеалното място да се разположи огънят. – Той кимна в южна посока към подобните на кучешки зъби скали, заобиколени от кипящия прибой. – Този риф е известен като Главотрошачите. Нали забелязваш, че това място е на една линия с ексмутския фар, но по такъв начин, че да постави Главотрошачите ето там, между фара и минаващия кораб. Кораб с курс на юг, който се придържа близо до брега за подслон, би използвал светлината от ексмутския фар да го насочи покрай северния бряг на нос Ан. Ако преместиш светлината километър и половина на юг, корабът, който използва лъжливия сигнал за свой ориентир, ще налети право на тези скали. А в бурна нощ те биха били невидими.
Констънс огледа земята, където бяха застанали. Брегът беше каменист, покрит с малки еднакви камъчета. Простираше се на север и юг от тях.
Пендъргаст продължи:
— При буря с високи вълни и северозападен вятър отломките трябва да са били изхвърлени навсякъде около нас.
— Къде са? А имало ли ги е изобщо? В документите пише, че не са намерени отломки. Деветдесетметров кораб не може да изчезне просто така.
Пендъргаст продължи да се взира навътре в морето към скалите с присвити очи, докато вятърът бръскаше русата му до бяло коса от челото. Ако беше разочарован, не го показваше. Най-накрая се обърна и погледна на север.
Нещо в неговата стойка и изражение я накара да застане нащрек.
— Какво има? – попита тя.
— Искам да се обърнеш бавно, направи го небрежно, за да не предизвикаш внимание или подозрение. И погледни към извисяващите се на север от Ексмут дюни.
Констънс прокара пръсти през косата си, протегна се с разиграно спокойствие и се обърна. Но нямаше нищо – само линия от голи дюни, покрити с тънък слой водорасли, полюшвани от вятъра.
— Нищо не виждам – обяви тя.
— Имаше силует – отговори след малко Пендъргаст. – Черен силует. Когато се обърна, той изчезна в дюните.
— Да проверим ли?
— Сигурен съм, че докато стигнем там, ще е изчезнал отдавна.
— За какво се притесняваш? Виждали сме и преди хора да се разхождат по брега.
Без да каже нещо, Пендъргаст продължи да се взира втренчено на север, но изражението му беше тревожно. След това поклати глава, сякаш искаше да прогони предположенията, които се въртяха из нея.
— Констънс – заговори той с тих глас, – ще те помоля да направиш нещо.
— Готово, стига да не е свързано с плуване.
— Би ли имала нещо против да останем тук известно време?
— Не, но защо?
— Ще проведа един сеанс Чонг Ран.
— Тук?
— Да, точно тук. Ще ти бъда благодарен, ако можеш да се погрижиш да не бъда безпокоен, освен ако и само тогава – се появи силуетът или който и да е друг горе на ония дюни.
Констънс се поколеба само за миг.
— Добре.
— Благодаря. – Пендъргаст се огледа отново, погледът му бе ярък и пронизващ, сякаш искаше да запечата в паметта си и най-малката подробност. Той коленичи. Зае се да изравнява камъчетата, накрая изрови малка вдлъбнатина за главата си и легна на брега. Стегна колана на дъждобрана, извади рибарската шапка от джоба си и я пъхна като импровизирана възглавница под тила си. След това скръсти ръце на гърдите си една върху друга като покойник и затвори очи.
Констънс го гледаше дълго време изучаващо. След това се огледа, забеляза един голям плавей, който стърчеше от пясъка на около три метра от тях, отиде до него и седна със скован гръб и изправен торс. Брегът беше напълно пуст, но ако наистина имаше наблюдател, който се върти наоколо, нещо в държането на Констънс щеше да му напомни на лъвица, която пази своя прайд. Тя остана застинала на място като Пендъргаст – две неподвижни фигури на фона на мрачното, ниско небе.