— Тъй да бъде – отговори Либи. – Изпълнявай! – Но кормчията вече въртеше щурвала, за да промени курса, а корабът потреперваше, докато завиваше.
Докато „Пембрук Касъл“ завиваше, откъм носа се чу вик:
— Прибой пред нас!
Капитанът рязко се завъртя и вдигна бинокъла си. Пендъргаст тихо се промъкна зад него. Там отпред смътно се виждаше бяло петно, което се полюшваше сред черните вълни.
— Рул пътен надясно! – изрева Либи. – Машина, пълен назад!
Заповедта беше предадена в машинното отделение по машинния телеграф, а кормчията се хвърли да върти щурвала, но корабът беше тежък, дълъг и имаше да се бори с вълни, които блъскаха перпендикулярно корпуса. Бялото петно стана по-ярко и внезапно проблесналият език на светкавица им откри накъде се бяха запътили — към рифа Главотрошачите.
— Невъзможно е да сме се отклонили от курса таткова много! – изкрещя щурмана.
— Пълен назад! – отново изкомандва капитанът, макар че работещите на пълна мощност машини разтърсваха палубата. Но хората на мостика и Пендъргаст виждаха, че вече е твърде късно: ужасните скали стърчаха от леещия се дъжд, заобиколени от разбиващите се в пяна вълни на прибоя…
… След това дойде разтърсващият удар, когато носът на кораба се блъсна с пълна сила в скалите. Огромна вълна се стовари върху фалшборда, нахлу през прозорците на мостика и отнесе първия помощник и щурмана в океана.
— Напуснете кораба! – извика капитан Либи на втория помощник. Екипажът по местата си, спуснете лодките. Първо жените и децата!
— Напуснете кораба! Екипажът по местата си! – заехтяха заповедите по веригата, докато екипажът се приготвяше да ги изпълни.
Сцената отново се разтвори в завеса от мрак. Пред вътрешното око на Пендъргаст се появи групата на плажа. Мъжете стояха ужасени и мълчаливи пред гледката на големия кораб на не повече от сто метра от тях, който се изкачи и се разби в скалите, блъскан от ревящите вълни. Корпусът му се строши, комините изпопадаха, от трюмовете се чуха приглушените взривове на парните машини, когато морската вода нахлу през счупения корпус. Силата на океана, далечните викове и писъци изглеждаха неразбираеми.
Мъжете бяха застинали по местата си, втрещени от стореното.
Бяха предприети усилия да се спуснат спасителните лодки, но корабът се бе наклонил силно върху скалите и вълните го подмятаха насам-натам, така че това се оказа почти невъзможно. Лодките се разбиваха на парчета в скалите или се блъскаха в корпуса на кораба, стоварвайки хората във водата.
След минути вятърът и бушуващата буря започнаха да изхвърлят на брега отломки: греди, дъски, варели… и накрая оцелели. През групата, стояща на брега, премина тръпка от изненада. Вместо добре облечени офицери от мрака и бурята започнаха да излизат млади жени. Някои стискаха бебета или малки деца, а други се държаха за разни отломки. Те с мъка минаваха през прибоя, за да излязат на брега, викайки жално за помощ. Бяха мокри до кости и покрити с драскотини и рани. Други, вече удавени, бяха изхвърляни на брега в смешни и неприлични пози. Сред тях имаше и мъже в дочени дрехи – моряци.
Пендъргаст насочи вниманието си от разбития кораб към двама мъже на сушата, които толкова си приличаха, че сигурно бяха братя – единият със секундомера, а другият с бинокъла. По лицата им бяха изписани объркване и изненада. Очевидно не бяха очаквали, че на кораба ще има толкова много пътници и особено жени и деца. За миг всички бяха парализирани и неспособни да действат. В този миг един импулсивно се хвърли към брега, за да помогне на жена с бебе да излезе на брега. Когато минаваше край водача със секундомера, той ядно го хвана и го блъсна на земята. После се обърна към останалите.
— Това са свидетели! – извика той, обръщайки се към тълпата. – Разбирате ли? Свидетели! Искате ли да увиснете на въжето за това?
Единственият отговор беше воят на бурята и жалните звуци от давещи се и отчаяни жени и деца, борещи се да преодолеят прибоя.
Тогава Пендъргаст видя забележителна гледка: от вълните се показа голяма плоскодънна лодка, натъпкана с жени и деца. Капитан Либи с фенер в ръцете стоеше на носа и командваше, а двама от екипажа бяха на греблата. Докато групата на сушата гледаше, капитанът майсторски прекара лодката през прибоя и жените с децата се изсипаха на брега. Капитанът скочи отново в лодката и нареди на хората да гребат обратно към разбития кораб в героично усилие да спаси и други. Оцелелите плъпнаха към огъня, уверени, че са се спасили.
Водачът на сганта изпадна в ярост от това развитие.
— Това трябва да е капитанът! – обяви той и посочи с треперещ пръст. Той е човекът, които ни трябва. Той знае къде е плячката! Хванете го – веднага!