Разпалената сган се втурна, размахвайки пушки, ножове и сърпове. Когато лодката се върна с други оцелели, лесно я превзеха. Двамата моряци бързо бяха убит. Либи извади сабята си, но скоро го надвиха с бройката си, издърпаха го и го завлякоха пред своя водач.
Капитанът, чието лице беше обезобразено от рани по челото и лявата буза, изгледа водача с гняв и отвращение.
— Ти си направил това! – каза той. – Подмами ни насам. Убиец!
В отговор водачът опря пистолет в главата му.
— Кажи ни къде са парите.
Капитанът остана неподвижен и не отговори. Водачът стовари пистолета върху лицето му. Замаян за миг, Либи рухна на колене. По заповед на водача го вдигнаха грубо на крака. От счупения му нос течеше кръв. Претърсиха го, но не откриха нищо ценно.
Водачът, още по-ядосан, му нанесе болезнен удар с опакото на дланта си.
— Завлечете го във фара – нареди той на хората си.
Двама от мъжете го хванаха под мишниците и с дърпане и бутане го повлякоха на север по брега. Капитанът успя да се изправи и извика:
— Какво ще правиш с жените и децата?
В отговор водачът се изплю на пясъка, но не преди да стрелне поглед към дюните над чакълестия бряг. След това се обърна отново към хората си.
— Закарайте лодката до кораба нареди той. Претърсете го, като почнете от капитанската каюта! Намерете плячката, преди корабът да се е разпаднал!
Сега мъжете, макар все още в шок, бяха обединени. Крайното варварство на извършеното от тях ги беше свързало. Беше им вляло решителност да стигнат до края на всяка цена. Тромаво се втурнаха надолу към брега и избутаха лодката във водата. Двама седнаха на греблата и я подкараха през прибоя до строшения корпус на кораба, заклещен върху рифовете, блъскан и разкъсван на парчета от океана. След като се доближиха до зеещата в центъра на корпуса дупка, те бяха погълнати от вътрешността на трюма.
Пендъргаст ги наблюдаваше от позицията си в задната част на плажа. След това насочи вниманието си към жалките групички жени, малки деца и бебета, скупчени по три, по четири, които плачеха и молеха за помощ.
Друг човек също се беше вторачил в тях: водачът на сганта. В едната си ръка стискаше пистолет, а в другата здрава тояга. Изражението на лицето му беше толкова ужасяващо, че за миг преходът на паметта беше рязко прекъснат и Пендъргаст се озова отново в настоящето, излегнат на чакълестия плаж. Констънс Грийн беше наблизо – статуя, която охраняваше пустия бряг.
32.
Керъл Хинтъруасър пристъпи към входната врата на магазина си, „Вкусът на Ексмут“ и надникна навън през цепката между прозрачните завеси. Беше четири и половина, половин час оставаше до затваряне, но табелката „затворено“ бе обърната още преди деветдесет минути. Тя погледна наляво, после надясно главната улица беше тиха. Само неколцина пешеходци крачеха целеустремено напред.
Тихи стъпки се приближиха откъм задната част на магазина и тогава тя осъзна присъствието на Брадли Гавин зад себе си. Почувства как тялото му я докосва, после топлия му дъх във врата си, когато и той надникна през цепката.
— Има ли нещо? – попита той.
— Не. – Тя отстъпи крачка назад. – Внимавай, някой може да те види.
— Кой може да каже, че не съм дошъл да поровя из стоката?
— В затворения магазин? – Макар да бяха сами, тя усети, че шепне.
— Исках да попитам къде беше това момиче, Флавия, през цялото време?
— Долу в мазето. Прави инвентаризация. Не е чула нищо – погрижих се за това.
— Мислиш ли, че подозират нещо?
— Не знам – отговори тя. – Винаги сме били предпазливи, но Ексмут е малко място. – Отиде до редицата електрически ключове и изгаси лампите.
Помещението потъна веднага в сумрак, осветявано единствено от сиянието на облачното небе.
Настъпи кратко мълчание. После Гавин каза:
— Права си. И всички скорошни събития: кражбата на виното на Лейк, душенето на агент Пендъргаст наоколо, убийствата и Тайбанеските знаци никога не е било толкова зле. Все едно живееш под микроскоп. Дядо ми обичаше да казва: „Ако хвърлиш достатъчно голяма мрежа, никой не може да каже какво ще извадиш“. Както каза, градът е малък. Убийствата нямат нищо общо с нас, но някой може да открие… съвсем случайно.
Керъл кимна.
— Добре, значи сме на едно мнение, нали?
— Да. Не може да продължава така още дълго. Трябва да бъде направено, и то колкото може по-бързо. Така е най-добре.
В сумрака тя го хвана за ръцете.
Гавин беше гледал в краката си, докато говореше. Сега вдигна глава и отвърна на нейния втренчен поглед.