— Нали знаеш, няма да ни е лесно.
— Знам.
Двамата останаха дълго така, без да помръдват. След това Керъл стисна ръката му.
— Ти тръгвай, аз ще поостана и преди да си тръгна, ще кажа на Флавия да заключи, щом свърши долу.
Той кимна, изчака я да отключи вратата и после, оглеждайки улицата нагоре-надолу, се измъкна навън.
Отвътре, скрита зад ленените занеси, Керъл го гледаше как крачи надолу по главната улица. Без да мърда от мястото си, изчака да минат пет минути, после още пет. След това тя също излезе от магазина и тръгна по посока на морския фар.
33.
За Констънс първите признаци, че Пендъргаст се е върнал от пресичането на мисловните граници, беше потрепването на крайниците му, изпружени върху чакълестия бряг. После отвори очи. Макар че бе лежал неподвижно толкова дълго, по-дълго от всеки спящ човек, очите му бяха запазили своя блясък на най-напрегнато съсредоточаване.
— Констънс, колко е часът? – попита той.
— Четири и половина.
Той стана, изтръска песъчинките от палтото си, после вдигна сака и металотърсача. Остана известно време на мястото си, сякаш се опитваше да се ориентира. След това й махна да го следва и – закрачи навътре в сушата от чакълестия бряг в северозападна посока, успоредно на рифа Главотрошачите, който стърчеше отдясно. Вървеше с бързи, целеустремени крачки. Тя отбеляза, че вече не спира да провери данните на джипиеса или да погледне в картата.
Двамата продължиха заедно до мястото, където брегът свършваше в издигащ се хълм, покрит с трева и борови храсти. Изкачиха се на върха и Пендъргаст започна да се оглежда. Нататък се простираха дюни, закотвени с трева и ниски храсти, които образуваха поредица широки пясъчни дерета, широки около петнайсетина метра. Миг по-късно той се спусна в най-близкото. Остави сака на дъното му.
— Какво ще правим тук? – попита Констънс.
— Ако някой е искал да зарови нещо – тук би било идеалното място. – След тези думи бръкна в сака и извади тънка разтегателна метална сонда, която разтегна до пълната й дължина от метър и половина. Започна да дупчи пясъка в дъното на падината, вкарвайки металната сонда на различни места, докато се движеше равномерно от единия край на дерето до другия. После отново се изправи и извади от сака малка сгъваема лопата.
— Като гледам цялата тази дейност, предполагам, че мисловният ти преход е бил успешен – отбеляза тя сухо.
— Още малко и ще разберем.
Заби лопатата на мястото, където беше сондирал преди малко, и започна да копае, хвърляйки внимателно пясъка настрана. Продължи да копае, докато не направи дупка с диаметър около метър и половина, дълбока шейсет сантиметра. Щом завърши тази кръгла яма, започна да загребва по-дълбоко. Пясъкът беше влажен и рохкав, затова се копаеше леко. Няколко мига по-късно ръбът на лопатата се удари с глух звук в нещо.
Пендъргаст бързо остави инструмента настрана и клекна в дупката. Използва пръстите си да разрие пясъка, разкривайки няколко ръждясали парчета метал.
— Железни обръчи за укрепване на корпуса обясни той.
— От „Пембрук Касъл“?
— За съжаление. – Той се огледа. – В ретроспекция мястото изглежда очевидно, нали?
— Как тези железа са се озовали в дюните? Морето ли ги е изхвърлило тук?
— Не. Отломките на кораба са пренесени преднамерено тук и закопани. Или поне онази част, която е била изхвърлена от водата на сушата. Отливът е щял да отнесе навътре в морето онова, което не е било изхвърлено тук на брега.
Той копа още малко, измъквайки парчета желязо от пясъка, разтърсваше ги, за да ги почисти, и ги оставяше настрани. Лопатата разрови още парчета метал, някои закачени за изгнили парчета дърво, които някога са били част от обшивката на корпуса. И в този миг, когато лопатата потъна още по-дълбоко в пясъка, острието й срещна нещо друго, което издаде съвсем различен глух звук.
Пендъргаст отново се отпусна на колене. Констънс се присъедини към него и двамата внимателно изчистиха пясъка от мястото, където лопатата се беше ударила в нещо. Бавно се показа череп – малък светлокафяв. Темето беше смачкано навътре.
— Боже мили! – измърмори Констънс.
— На не повече от годинка – отбеляза Пендъргаст. Тонът му беше хладен, а гласът му сякаш идваше отдалеч. Двамата продължиха да изгребват пясъка с длани.
Показаха се още малки кости: ребра, таз, бедрени. До тях бяха струпани още черепи. Някои бяха малки, други големи. По всички имаше следи от наранявания с тъпи предмети.
— Трябва да оставим всичко както си е. Това е местопрестъпление – каза Пендъргаст.