— Не само разкрих самоличността на убиеца продължи Пендъргаст, снишавайки малко глас, но днес открих местоположението на скривалището му дълбоко навътре в тресавището.
— Какво чакаме? – попита Гавин и се плъзна наполовина от бар столчето. Майната му на питието, помисли си той. Нетърпение измести умората. – Да вървим!
Пендъргаст поклати глава.
— Да отидем там по тъмно би било неразумно. Нашият човек познава тази част от тресавището по-добре от мен и вероятно по-добре от вас. Ако не внимаваме, ще го подплашим и ще избяга. Не – ще тръгнем по изгрев, ще се приближим безшумно и ще го изненадаме. Разбира се, ареста ще извършите вие.
Това особено поласка Гавин.
— А началникът? – попита той, когато се появи пълната чаша. – В края на краищата говорим за убиец. Може да имаме нужда от подкрепление.
Ако не му кажем, страшно ще се ядоса, помисли си той. Пенсиониране или не, не беше умно да дразниш лъва.
— Страхувам се, че началникът Мърдок ще бъде по-скоро пречка. Въпреки това предложението е благоразумно и той трябва да бъде там, ако не за друго, то заради протокола. Защо не го информирате по телефона, когато се приберете?
— Така и ще направя.
— Чудесно. А сега, ако нямате нищо против, ще се кача в стаята си. Трябва да се подготвя за утре. Да се срещнем в пет сутринта пред участъка?
— Ще ви чакаме.
— Прекрасно. Тогава до утре. – След тези думи Пендъргаст допи питието си, ръкува се с Гавин и се измъкна от „Морската карта“, насочвайки се към стълбището, което водеше нагоре към стаите.
37.
Фигурата се придвижваше тихо през високата блатна трева – не се виждаше повече от мимолетна сянка в безлунната нощ. Макар мъжът да бързаше много, а резерватът западно от Ексмут винаги да беше пуст, той внимаваше да бъде колкото може по-тих: единственият шум беше шумоленето на тревата, през която минаваше, и слабото шляпане, когато прекосяваше някоя от многото кални плитчини.
Пътят беше дълъг час и половина, но го бе изминавал много пъти преди и беше свикнал. Мракът не му пречеше, напротив беше добре дошъл.
На границата на резервата спря, за да прехвърли вързопа от едното си рамо на другото и да огледа наоколо. Отливът бързо отстъпваше и тренираното му зрение отбелязваше, че оттеглящата се вода е оголила лабиринт от езерца, плитчини, тревисти островчета и блата под морското равнище. Земята сякаш бе обгърната в бдително мълчание, макар да се надигаше постоянен вятър. Той отново забърза – повече от преди трябваше да поеме обратно преди прилива, ако не иска да остане в тази пустош.
Дълбоко навътре в тресавището тревата стана по-гъста, вече наподобяваше повече джунгла, отколкото блато. Човекът и тук знаеше пътя. Сега вървеше по почти невидима пътека, разпознаваема само за много опитни очи. Беше дал прякори на повечето от природните забележителности, край които минаваше: езерцето с приливна вода и неравномерна форма беше Петролното петно; голяма туфа сплетена блатна трева, изсъхнала и мъртва, беше Урагана. Тези забележителности му помагаха да се ориентира. При Урагана рязко зави наляво, като продължаваше да следва тайната, едва видима пътека. Почти беше стигнал. Вятърът вече духаше силно, като пълнеше въздуха със сухия шум на тревите.
Напред в мрака тревата се превърна в нещо като стена, през която трябваше да си пробива път. И изведнъж се озова на полянка с диаметър по-малко от петнайсетина метра. На слабата светлина от закритата луна мъжът се огледа. На полянката цареше пълна бъркотия. В единия край имаше огромна купчина боклуци, до която водеше пътека от отпадъци: пилешки и рибешки кости, празни консерви, листа от репички. В средата на полянката имаше огън с тлеещи въглища. Срещу купчината боклуци се издигаше стара брезентова палатка, скъсана и изцапана с кал и мазнина. Наоколо бяха нахвърляни съдове: тиган, няколко кани с прясна вода и малко провизии. Зад палатката се издигаше димяща купчина тор, която не можеше да види, но подушваше. Лагерът бе изоставен и по всичко личеше, че това се беше случило съвсем скоро.
Мъжът се огледа отново. После повика тихичко:
— Дънкан? Дънкан?
Минаха няколко мига в тишина, после от стената блатна трева в далечния край на полянката излезе мъж. Джо беше свикнал с тази гледка, но тя отново предизвика електрическа тръпка на безпокойство у него. Мъжът беше облечен в дрипи: очевидно доста пластове гниещи дрехи, чието първоначално предназначение сега не можеше да бъде отгатнато, внимателно увити около крайниците му подобно на саронг. Рижата му коса беше чорлава, веждите сключени, а дългата мазна брада беше сплетена със странна придирчивост на три плитки. Беше целият косми и сухожилия и гледаше Джо с диви очи, в които въпреки всичко проблясваше хитрост и интелигентност. В едната си ръка стискаше кремъчен нож, а в другата – ръждясал щик. Очевидно беше чул Джо да се приближава и бе потърсил убежище в тревата.