— Пендъргаст!
Агентът на ФБР носеше сиво-черна камуфлажна униформа.
— Мислех, че ще дойдете сутринта! – оплака се Джо.
— Точно това трябваше да си помислите – Пендъргаст се изправи, вдигна 22-калибровия пистолет, пъхна го в джоба си, после потъна в тревата и пое в посоката, в която Дънкан беше избягал.
38.
Пендъргаст си пробиваше път през блатната трева. Дънкан, дивият брат, имаше преднина и можеше да определи по шумовете пред себе си, че се движи със скоростта и увереността на човек, който познава тресавищата. Пендъргаст обаче беше специалист по проследяването. Беше ловувал биволи в Източна Африка и се впусна в това преследване със същото умение и стратегия, които би приложил, ако преследваше едър дивеч. Беше много тъмно, но използваше фенерчето си колкото може по-рядко, дори го прикриваше с една ръка, за не бъде забелязана светлината.
Вървеше по прокараната от стремителния ход на Данкън пътека в тревата. Много трудно го следваше, но тъй като вече няколко пъти беше влизал и знаеше какво да гледа. Докато тичаше обмисляше възможностите на своята плячка. Външният вид на мъжа беше твърде странен, за да рискува да го видят на дневна светлина. Сега нямаше как да поеме към старото локомотивно обръщало. Вероятно щеше да потърси убежище на място което познаваше най-добре – тресавищата. Можеше да се покрие за известно време, да състави план, докато пристигнат екипите за издирване с кучета следотърсачи.
Разбира се, ако успееше да убие Пендъргаст, можеше изобщо да не се мести. Това изглеждаше най-добрата му възможност.
Пред агента шумовете от придвижването на беглеца бяха секнали и единственото, което се чуваше, беше вятърът. Пътеката също стана по-трудна за следване, защото Дънкан, изглежда, бе намалил скоростта и сега се движеше по-предпазливо, следвайки едва забележима животинска пътечка. Вятърът духаше от югозапад, затова Пендъргаст можа да надуши вонята му: смесица от мръсотия, пот и пикоч. Това го поставяше срещу вятъра вляво от агента. Пендъргаст промени курса си и сега също закрачи безшумно.
Ловът на лъвове беше много подходяща метафора. Агентът не можеше да се надява да надхитри или надцака Дънкан, защото той беше в своята естествена среда. Щеше да се наложи Пендъргаст да разчита на своите инстинкти и на острите си сетива.
Няколко прясно счупени тревни стебла му подсказаха, че мъжът е напуснал животинската пътека. Пое по следите на Дънкан, позволявайки си само от време на време да светва с фенерчето, колкото да не ги изгуби. Пътеката потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в дебелите, високи блатни треви. Намираха се на средно голям остров в тресавището и след малко щяха да стигнат до кална плитчина и приливен канал.
След около пет минути тишина, като изключим шумоленето на тревните стъбла под пристъпите на вятъра, отдясно долетя звук остър пукот. Пендъргаст на мига се закова на място и започна да души въздуха. Тежката човешка воня вече не се усещаше. Това означаваше само едно: Дънкан вече не беше пред него и срещу вятъра.
Къде беше той? Пендъргаст веднага се досети, че щом дивият брат е усетил, че няма да може да му се изплъзне, е решил да го заобиколи и да му излезе в гръб.
След като си позволи за кратко да светне фенерчето. Пендъргаст смени посоката на югозапад и започна да си пробива път през тревата. Описа малък полукръг от около десетина метра и спря на място. С малко късмет сега се намираше или зад Дънкан, или – което щеше да е по-добре – перпендикулярно на неговия маршрут.
Докато пазеше пълна тишина, стиснал пистолета и фенерчето, той се ослушваше за всеки възможен звук – вдишване, пукот на клонка, който щеше да сигнализира за приближаването на Дънкан.
Обаче не се чуваше нищо.
Минаха пет минути, през които Пендъргаст стоеше на мястото си, без да помръдва. И в този момент я усети: вонята на Дънкан, която отново се носеше към него от югозапад.
Какво се беше случило? Пендъргаст помисли и стигна до извода, че Дънкан вероятно го е чул и е отказал да се връща по стъпките си. Вонята, която стигна до ноздрите му, не беше толкова наситена: Дънкан бе използвал времето, за да се отдалечи на значително разстояние от него. Може би наистина се опитваше да му избяга.