Пендъргаст се измъкна от скривалището си и закрачи бързо срещу вятъра по посока на миризмата, като сега използваше фенерчето си по-често в търсене на следи, по-съсредоточен върху скоростта, колкото да пази тишина. Няколкото минути бързане директно през гъстата трева го доведоха до края на кална плитчина. От другата страна на плитчината имаше широк приливен канал. Приливът идваше мощно – вълнички черна вода се носеха навътре в сушата с опасна скорост, заливайки лабиринта от тревни островчета.
Фенерчето му разкри наблизо следи. Те излизаха от блатната трева и продължаваха право надолу към водата. Пендъргаст освети с фенерчето канала Дънкан беше там, главата му подскачаше нагоре-надолу, докато се опитваше да преплува канала към калните плитчини от другата страна.
Пендъргаст не се поколеба. Прибра фенерчето в джоба на камуфлажната си униформа, изтича до края на брега долу и се гмурна. Водата беше студена като лед, скоростта й беше най-малко десет възела с опасно обратно течение отдолу, което заплашваше да го всмуче и отнесе. Той загреба здраво, за да прекоси канала, борейки се със студа и солената вода, която се опитваше да го повлече. Когато главата му изскочи над водната повърхност, отново видя Дънкан, вече излязъл от водата нагоре по течението и борещ се с калта от другата страна на канала.
Бяха му нужни три отчаяни минути, за да стигне до другия бряг, макар че беше отнесен поне сто метра встрани. Най-сетне успя да напипа дъно под краката си и излезе от водата почти измръзнал. Веднага започна да гази и пълзи през дълбоката до коляно кал на плитчината. Луната се показа иззад носещите се пред нея облаци за кратко, но достатъчно за Пендъргаст да зърне Дънкан. Стоеше в края на линията от висока трева на стотина метра от него с щик в ръката. Беше покрит с кал от глава до пети и се виждаше само бялото на очите му, вторачени в агента с дива ярост.
После той се обърна и изчезна в тревата.
Пендъргаст се бореше с калта, докато не стигна мястото, откъдето Дънкан беше изчезнал. Забеляза, че изсъхналата трева е смачкана и натрошена в толкова дива бъркотия, че не можеше да каже кои тревни стебла са счупени от минаващ човек и кои са дело на ветровете и бурите. Въпреки това Дънкан беше оставил следи под формата на малки кални петна.
Докато Пендъргаст си пробиваше път навътре в сушата, тревата стана още по-гъста. В началото калните петна го водеха през сухата трева, но скоро изчезнаха и той изгуби следата. Луната отново се скри зад облаци и видимостта беше близо до нулата. Дори фенерчето не вършеше работа в тази гъста трева. Дънкан вече не беше срещу вятъра, което означаваше, че може да е навсякъде.
След като още няколко минути си пробива път с усилие през тревата и изсъхналата тръстика, Пендъргаст отново спря, за да се ослуша, стиснал своя „Лес Беър“ 45-калибър в ръка. Цареше тишина. Изглежда Дънкан имаше свръхестествената способност да се движи с минимален шум, без да разбутва тревата. Постижение, което Пендъргаст знаеше, че не може да повтори.
Докато стоеше неподвижен в гъсталака, осъзна, че в увлечението си от преследването е допуснат сериозна тактическа грешка. Беше заграден от всички страни и ослепен от стената висока трева. И макар въоръжен, беше беззащитен срещу Дънкан. Доколкото можеше да прецени, Дънкан знаеше неговото местоположение и точно в момента се готвеше да го нападне. Вятърът се бе усилил и прикриваше шума от движенията на дивия брат.
Пендъргаст бе уверен, че Дънкан ще го нападне всеки момент.
Мислеше напрегнато, докато бързо се въртеше на място, всички сетива напрегнати докрай. Сигурно беше въпрос на секунди. Напрегна се, всичките му мускули бяха готови.
В този миг, почти без да я разклати, от тревата проблесна щикът, стискан от кална длан, и се стрелна към сърцето на Пендъргаст.
39.
Благодарение на дълго усъвършенствания си инстинкт, Пендъргаст се извъртя в последния момент и се отмести от пътя на острието толкова бързо, че за миг се отдели от земята. Когато агентът се приземи с трясък. Дънкан изскочи от тревата с щик в ръката, замахна, отряза голямо парче от ръкава на камуфлажното му яке и запрати фенерчето някъде в мрака. Пендъргаст се претърколи, скочи на крака и стреля веднъж със своя направен по поръчка пистолет. Дивакът обаче вече бе потънал обратно в джунглата от блатна трева. Пендъргаст стреля отново в посоката, в която беше изчезнал веднъж, втори път – след това спря, за да се ослуша. Само беше похабил мунициите. Мъжът сигурно вече маневрираше обратно, за да нападне отново.
Пендъргаст клекна, за да намери фенерчето, опипвайки земята в мрака, но го откри счупено. Сега беше напълно сляп на непознато място. Следващото нападение можеше да бъде по всяко време и от всяка посока. Приливът вече беше толкова силен, че беше като в капан на този тревист остров с Дънкан. Никой от двамата не можеше да избяга от другия. Все пак въпреки огнестрелните си оръжия агентът беше в неизгодно положение. В тази гъста трева, шумоляща на вятъра. Дънкан можеше да пропълзи до него, без да го забележи. Останеше ли да чака нападението тук, щеше да изгуби.