Въпросът беше как да обърне неизгодното положение в своя полза. Имаше едно възможно решение, беше крайно, но можеше да сработи.
Докато обмисляше решението, осъзна, че Дънкан се готви за следващото нападение и този път може да не извади късмет да го избегне. Беше сигурен само в едно: дивакът щеше да се приближи от посока срещу вятъра, за да не издаде присъствието си с телесната си воня.
Срещу вятъра. Това беше важното.
Пендъргаст стисна туфа суха трева, сплете я, извади запалката си и я подпали. Тя лумна на вятъра, пукайки звучно. Той пъхна пламтящата туфа сред гъстата растителност и я размаха насам-натам, подпалвайки на мига сухите стъбла, които започнаха да горят със силно прашене. Поривите на вятъра бързо подкараха пламъците напред, докато Пендъргаст се измъкваше в срещуположната посока, отдалечавайки се по диагонал от разширяващия се огън. Той отново пъхна импровизираната факла в сухата трева, после пак, като всеки нов огън избухваше и се съединяваше с другите.
След по-малко от минута истинска огнена стена се носеше пред вятъра из острова с луд рев, а искрите и пламъците се стрелкаха нагоре. Пендъргаст продължаваше да се движи в обратната посока през неизгорялата трева, докато не стигна мястото, където започваха калните плитчини, заобикалящи тревистия остров. Сега облаците бяха малко по тънки, а приливът продължаваше да нахлува навътре в сушата. Околността бе осветена от призрачните светлини на огъня, които се отразяваха в блестящата повърхност на калните плитчини, оцветявайки ги в кървавочервено.
Пендъргаст внимателно наблюдаваше бушуващия пожар. Както беше очаквал, огънят, тласкан от усилващия се вятър, се движеше в полукръг като змия, която се готви да захапе опашката си. Пожарът се превърна в огнен ад, околният въздух бързо се нагорещяваше. С всяка минута незасегнатата тревна площ намаляваше. С готов за стрелба пистолет в ръка. Пендъргаст започна да прави обиколка на острова, придържайки се към самия край на тревата, като се придвижваше бързо и тихо.
Най-накрая сред рева на пламъците чу вик – по-скоро вой от ярост и отчаяние. Той продължи по края на тревата по посока на рева. Скоро воят бе последван от тропот на стъпки – Дънкан беше прогонен и панически бягаше от пламъците.
Бърз като нападаща змия, Пендъргаст се втурна в тревата. Уплашеният дивак тичаше успоредно с него, а по раменете му играеха отблясъците на огъня. Пендъргаст се хвърли, скочи на гърба му и го зашемети, удряйки го с ръкохватката на пистолета по главата. Когато се стовариха на земята, измъкна щика от ръката на Дънкан и го запрати в приближаващите се пламъци. Заключи ръцете му е белезници на гърба, изправи се и къде с дърпане, къде с носене, изнесе изгубилия съзнание мъж от наближаващите пламъци в плитчината. Там го пусна да цопне в калта.
Докато го чакаше да се свести, почисти колкото можа саждите и изсъхналата кал от ръцете и краката си. Скоро видя, че очите на Дънкан затрепкаха и се отвориха гротескно бели на калния фон на лицето му. После с безмълвна ярост се спряха върху него.
— Спести си усилията – каза Пендъргаст. – Ще се наложи да почакаме тук, докато започне отливът. След това ще те заведа при брат ти.
40.
Нощният вятър отнесе бурята, която беше надвиснала над Ексмут през последните няколко дни, и денят се роди ярък и по-топъл. Сега обедното слънце грееше доброжелателно върху главната улица, позлатявайки фасадите и витрините на магазините, и очертаваше рязко релефа на голямата тълпа, струпана пред полицейския участък. Пърсивал Лейк стоеше малко по-назад от тълпата, а Керъл беше до него на прага на своя магазин. В едната си ръка той стискаше пазарски плик, а с другата държеше ръката й.
Това е, помисли си той, почти болезнено типично събитие за малък град в Нова Англия. Пред стъпалата към участъка бяха подредени микрофон и подиум и през последния час всеки, който представляваше нещо в града, се бе изредил пред него. Началото беше сложил първият от градските съветници – възрастен саможив господин от старата новоанглийска порода, който въпреки поста си вече рядко се появяваше на публични места. Последва го другият оцелял градски избраник естествено. Дана Дънуди не можеше да присъства. След него по-първа ръка хора като директора на библиотеката и уморителния някогашен актьор Уорли. А сега, последен, началник Мърдок бе заел реда си пред микрофона. Едрата му фигура се бе завъртяла под такъв ъгъл, че фотографите от медиите да могат да щракнат профила му. Вече бе отбелязал с подробности своята важна роля в решаването на случая. В момента изразяваше облекчение, че това „срамно петно“, имайки предвид фамилията Дънуди и техните съвременници, както и минали престъпления, най-сетне е измито от града. От едната му страна стоеше заместникът му Гавин, който очевидно се чувстваше неловко от цялото това внимание. От другата му страна бе поставена запечатана стъклена кутия, в която лежаха двайсетте и един кървавочервени рубина, които съставяха „Гордостта на Африка“ и проблясваха ослепително на слънчевата светлина. Пазеше ги скучен представител на лондонския „Лойдс“, който Лейк беше сигурен в това не само ги пазеше, но скоро щеше да ги вземе. В края на краищата компанията бе изплатила преди повече от век иска за обезщетение и в резултат ги притежаваше.