Лейк още не можеше да преглътне факта, че тези скъпоценни камъни и тялото, в което са се намирали, са лежали зад стената в мазето му през всичките тези години!
Поредицата от шокове през последните няколко дни на разкрития – едно след друго и всяко следващо по-странно от предходното – беше такава, че Лейк се чувстваше доста изтощен. Без съмнение като много от жителите на града. Въпреки това почти всички бяха дошли. Цяло море от глави – стотици, хиляди глави, заели почти цяла пряка от входа на полицейския участък. Контурите им бяха ясно очертани на яркото слънце. Погледът му бродеше сред тях и се спираше на познатите лица: Марк и Сара Лили, облечени еднакво, стария Бей Бойл, Уолт Одърли, собственикът на странноприемницата. По някакъв начин въпреки баналните приказки на Мърдок, въпреки надутите речи и политически дребнавости на малкия град, ритуалът без съмнение беше благословение. Мърдок по своя противен начин бе прав. Ужасът, който беше тровил града повече от столетие, бе разкрит, назован и изкоренен. Сега, след всичко случило се, градът можеше да оздравее.
Началникът се впусна във възторжен завършек, поръсен обилно с „ние сме солта на земята“, „да живее Америка“ и „Бог да ви благослови“. Имаше ръкопляскания и одобрителни викове. Това беше и краят. Тълпата започна да се разотива, съпровождана от продължаващото щракане на фотоапаратите.
Лейк зърна Пендъргаст в обичайния му черен костюм, застанал в един отдалечен ъгъл. Констънс Грийн беше до него – слабо, красиво привидение в старомодна дантелена рокля. Единствената й отстъпка пред модерния свят бяха чифт класически слънчеви очила „Рей Бан“ като защита срещу слънцето.
— Какво съвършено малоградско представление – отбеляза Лейк.
Керъл се засмя.
— Точно заради това обичам градчето.
Лейк стисна ръката й, откъсна се от фасадата на магазина, прекоси улицата и започна да си пробива път през навалицата, докато не стигна до Пендъргаст. Агентът, който гледаше ту на една страна, ту на друга, проучвайки тълпата много внимателно, спря поглед върху него, докато се приближаваше.
— Не мислите ли, че Мърдок можеше да спомене името ви поне веднъж? – попита Лейк. – В края на краищата вие, а не той, бяхте сноши в тресавището.
— Мразя общественото внимание – обясни Пендъргаст. – Нека началникът изживее своите пет минути слава – буквално.
— На мен все още ми си струва невероятно, че Дана и Джо са имали брат, който през всички тези години се е криел в тресавищата.
— Братята Дънуди произхождат от проблемно семейство, което е било такова поколения наред. Най-малкият от братята, Дънкан, е роден с психически и емоционални проблеми. Не само, че не е бил обичан, но е бил срам за своите родители. Те пазят неговото раждане в тайна, никога не го изпращат на училище. От онова, което знам, той отвръщал на родителите си със същата неприязън. Веднага щом става достатъчно голям, избягва от къщи. След известно време се връща „у дома“, ако може така да се каже. Живял е в тези тресавища дълги години с неохотната помощ на своите братя… които накрая откриват за какво могат да го използват – да убива.
— Как, за бога, успяхте да разкриете неговата самоличност?
Пендъргаст сви рамене.
— Обикновен процес на отстраняване. Отстраних всеки заподозрян в града, включително вас.
— Мен?
— Не е толкова необичайно да разиграеш престъпление в собствения си дом и после да симулираш интерес към разследването, за да се поставиш сред незаподозрените. Но вашата реакция по време на разходката ни из градината със скулптурите и по-късно при разговора ни в морския фар ме убеди, че наистина нямате нищо общо с кражбата. Между другото, въпреки вашето родословно дърво не сте родом от Ексмут. Само местен би могъл да знае за старите престъпления и така да извърши новото. Докато оглеждах града обаче, всичките ми заподозрени бяха отстранени. Това извади на сцената неизвестен трети някой като Дънкан. Семейство Дънуди наистина успя да привлече вниманието ми. В дните преди смъртта на Дана забелязах малко валмо яркоцветна вълна, подобна на крещящите одежди, които той харесваше, закачено на един храсталак далеч навътре в тресавищата. А когато споменах „Баскервилското куче“ във връзка с липсващата от кухнята в ресторанта храна, реакцията му го издаде. Разбира се, убийството му беше временен неуспех. Но след това забелязах напрегнатото държане на брат му Джо, макар да имаше желязно алиби и въобще да не го смятах способен на братоубийство. Фамилията Дънуди има дълбоки корени в града, а през деветнайсети век са били много повече. Но онова, което привлече вниманието ми, беше редовното отмъкване на храна от ресторантската кухня. Затова снощи на бара заложих капан на Джо… и той влезе в него.