— Какво има, момчето ми?
Друго ниско ръмжане.
Това беше необичайно. Обри беше най-дружелюбното куче в града и можеше да се окаже опасен за крадци само ако в мрака се спънат в него.
Кучето отстъпи назад, сковано от страх, а ръмжането му премина в скимтене.
— Спокойно, там няма нищо. – Бъд светна с фенерчето, но лъчът му не успя да проникне през плющящия дъжд.
Обри вече трепереше и се свиваше, а скимтенето му се усилваше. Изведнъж Бъд подуши ужасна миризма – воня на лайна и кръв и кучето с вой отскочи назад, а между краката му се образува локвичка урина.
— Какво, по дяволите… – Бъд също взе да отстъпва. – Какво е това? – провикна се той в мрака.
Драскайки с крака от ужас, Обри се дръпна, изтръгна се от ръката му и с подвита опашка хукна надолу по улицата, като влачеше каишката зад себе си.
— Ей, момче! – Бъд можа само да види как кучето потъва в мрака. Луда работа. Чу шум зад гърба си и се обърна, за да види нещо, което в началото му беше трудно да възприеме: кльощава, гола, странно издължена фигура, излизаща от мрака.
— Какво, но дяволите…
Фигурата се хвърли към него и Бъд усети горещия й гъргорещ дъх, вонята на кланица. С приглушен писък от ужас той се обърна и хукна да бяга, когато болка, каквато никога не беше си представял за възможна, разкъса вътрешностите му. Той погледна надолу с изненада и видя гола глава забита в корема му, заливана от червена кръв, и мускулести челюсти, които очевидно го изяждаха до смърт…
Констънс излезе от последната ивица дюни, прекрачи наполовина заровена в пясъка защитна ограда и се озова на брега. Прибойните вълни бяха огромни, високи водни езици с бели гриви се издигаха и стоварваха обратно далеч от брега, после стигаха до сушата като кипяща вода и с грохот се разбиваха за втори път. До това си пътуване до Ексмут Констънс още не беше виждала толкова гневен океан и заради неумението й да плува тази гледка й се струваше обезпокоителна. Не беше трудно да се разбере как един кораб може да бъде разбит на трески за съвсем кратко време от море като това. Лъчът на фенерчето й с труд проникваше на не повече от три метра в мрака.
Погледна назад. Ексмутският фар едва се виждаше, просветвайки с постоянство въпреки спрения ток. Тя си спомни старите карти, които беше разгледала в Историческото дружество. Руините на Олдъм не можеха да бъдат много по на юг. Със сигурност скоро щеше да различи останките от колони, стърчащи от пясъка, тъй като брегът завиваше в широкото устие, което образуваше края на остров Крау и някогашното олдъмско пристанище. След още няколко минути стигна до гранитен вълнолом, изграден от огромни блокове, които някога са защитавали входа на пристанището.
Тя прехвърли вълнолома и пое навътре в сушата. Районът на дюните отстъпи мястото си на твърда земя, покрита с борови храсталаци и закърнели дъбове. Виждаха се останки от основи на къщи: зидани каменни мазета, пълни с дъбови листа и купчини навят пясък. Не беше трудно да се различи къде е минавала единствената улица през града – от двете й страни имаше дупки от мазета, струпани развалини или изгнили дървени греди.
Картата на Олдъм, която беше проучила в Историческото дружество, показваше, че единствената градска църква се е издигала в далечния край, където улицата се разделяше, така че да бъде видима от целия град, каквато беше традиционната новоанглийска подредба. И наистина, докато напредваше по отдавна изоставената улица, в далечния и край откри по-дълбоки основи в по-добро състояние от останалите руини изсечени на ръка и подредени един върху друг гранитни блокове. Каменно стълбище водеше надолу към останките от мазето.
Констънс се изправи в горния край на стълбището и погледна надолу. Не се виждаше нищо, освен пясък и отломки. Какво беше очаквала да намери тук? Изведнъж безполезността на нейния план я порази. Въпреки отдалечеността и опустошението тези руини без съмнение бяха преровени от скитници и други търсачи на ценности през многото десетилетия, откакто Олдъм бе изоставен. Какво въобще би могла да намери, особено след като не знае със сигурност какво търси?
Почувства друг пристъп на унижение, раздразнение и гняв. Макар разумът и да я съветваше да не го прави, тя се спусна по гранитните стълби в отвореното мазе. Тук под защитата на дупката в земята вятърът спря. Констънс освети с фенерчето наоколо. Мазето беше с размери девет на дванайсет метра, с централен каменен градеж, който подпираше останките на две огнища на първия етаж. Те още се виждаха, иззидани от камък и измазани, сега се разпадаха, а над тях се извисяваше отчасти запазен комин, който приличаше на куха угарка. Дървената част на черквата в по-голямата си част беше унищожена. Само тук-там лежаха тежки, проядени от дървояди греди, меки като гъба. В ъглите, както и около задната част на централния комин, бяха натрупани дъбови листа. Северната част на стената беше покрита с гъсти храсталаци, а върху тях лежеше голям мръсен брезент – приличаше на старо корабно платно – и гниеше.