Роджър Зелазни
Алеята на прокълнатите
На Дел Доулинг — благодаря ти, че се грижи за котките
Чайката сякаш висеше във въздуха с неподвижни криле.
Хел Танър щракна с показалец и угарката на пурата му я улучи. Птицата нададе дрезгав крясък и рязко се издигна на петнадесетина метра, ала той не успя да разбере дали изписка повторно.
Защото чайката изчезна.
Едно единствено бяло перце се носеше в бурното небе, прелетя над ръба на скалата и се спусна към океана. Танър се подсмихна под мустак. Вятърът продължаваше да реве, вълните яростно се разбиваха в брега. Той свали крака от кормилото на мотора си, вдигна стойката и потегли.
Бавно се спусна по склона, стигна до пътеката, набра скорост и когато излезе на магистралата, вече караше с осемдесет. Наведе се напред и увеличи скоростта още повече. Пътят беше абсолютно пуст и той натисна газта докрай. Сложи очилата си и светът стана лайнян — какъвто всъщност му изглеждаше и без тях.
Всички стари символи бяха изчезнали от якето му и свастиката, сърпът и чукът, и особено средният пръст му липсваха. Липсваше му и старата емблема. Може би щеше да намери друга в Тиуана и да накара някоя женска да му я зашие, и… Не. Нямаше начин. С всичко това вече бе свършено. Знаците щяха да го издадат и нямаше да оцелее дори и ден. Трябваше да продаде своя „Харли Дейвидсън“, да стигне до крайбрежието и да види какво ще открие в другата Америка.
Спусна се по поредния хълм и пое нагоре по следващия. Профуча през Лагуна Бийч, Капистрано Бийч, Сан Клементе и Сан Онофре. Зареди бензин в Оушънсайд, мина през Карлсбад и през всички мъртви градчета по брега преди Солана Бийч Дел Мар. Но пред Сан Диего го чакаха.
Той видя блокадата и обърна — сигурно се смаяха как го направи толкова бързо при такава скорост. Но Танър вече се отдалечаваше от тях. Чу изстрели. После чу сирените. Натисна два пъти клаксона в отговор и настъпи газта до дупка. Моторът се понесе напред и той се зачуди дали се свързват с някого по радиостанцията.
След десет минути от тях нямаше и следа. Изтекоха още петнадесет.
Изкачи се по друг хълм и в далечината видя втората блокада. Бяха го сгащили.
Огледа се за отклонения, ала нямаше.
И полетя право към втората блокада. Нищо не му пречеше да опита.
Абсурд!
Цялото платно беше преградено с коли. Имаше дори и отстрани, на банкета.
Танър натисна спирачки в последния момент, вдигна мотора на задното колело, обърна и се насочи срещу преследвачите си.
Те бяха шестима. Зад гърба му зави нова сирена.
Отново удари спирачка, свърна наляво, натисна газта и скочи. Моторът продължи напред, а той падна на земята, претърколи се, изправи се и побягна.
Чу свистенето на гуми, после трясък, после пак се разнесоха изстрели. Целеха се над главата му, ала Танър не го знаеше. Искаха го жив.
След петнадесетина минути го приклещиха до някаква скала. Бяха много. И имаха пушки.
Той хвърли гаечния ключ, който държеше, вдигна ръце и каза:
— Печелите, граждани.
Сложиха му белезници и го върнаха при колите. Натикаха го на задната седалка на една от тях и от двете му страни седнаха полицаи. Друг се настани до шофьора. В скута му имаше пистолет.
Шофьорът запали двигателя, включи на скорост и пое по магистрала 101.
Мъжът с пистолета се обърна и го зяпна през бифокалните си очила, зад които очите му приличаха на пясъчен часовник, пълен със зелен пясък. Наблюдава го втренчено десетина секунди, после рече:
— Постъпи глупаво.
Хел Танър също го гледаше. Само го гледаше.
— Много глупаво, Танър.
— А, не знаех, че говориш на мен.
— Нали те гледам.
— И аз те гледам. Здрасти.
— Жалко, че трябва да го доставим в добра форма, след като смачка колата с проклетия си мотор — каза шофьорът, без да откъсва очи от пътя.
— Още не е късно за някой нещастен случай. Може да падне и да си спука едно-две ребра, нали? — обади се мъжът от лявата страна на Танър.
Другият отдясно не каза нищо, но онзи с пистолета бавно поклати глава.
— Само в случай, че се опита да избяга. Лос Анджелис го иска в добра форма.
— Защо се опита да се чупиш, приятел? Нали знаеше, че все някога ще те пипнем?
Танър сви рамене.
— Защо ме арестувате? Не съм направил нищо.
Шофьорът се подсмихна.
— Ха, защо! Точно защото не си направил нищо, а трябваше да направиш нещо. Спомняш ли си?
— Не дължа нищо на никого. Помилваха ме и ме пуснаха.
— Слаба ти е паметта, малкия. Когато вчера те освободиха, ти даде обещание на народа на Калифорния. Вече минаха доста повече от двайсет и четирите часа, които поиска, за да уредиш делата си. Ако искаш, можеш да им кажеш „не“ и помилването ти ще бъде отменено. Никой не те насилва. Тогава през остатъка от живота си ще чукаш камъни. Изобщо не ни пука. Чух, че вече са намерили друг.