Танър кимна и превключи на по-ниска предавка, защото започна да се изкачва по стръмен хълм. Когато го превалиха, попита:
— Как ти е главата?
— Добре съм. Изпих два аспирина.
— Можеш ли да покараш малко?
— Естествено.
— Добре тогава. — Танър натисна клаксона и спря. — Просто следвай компаса сто-сто и петдесет километра и после ме събуди. Става ли?
— Става. Трябва ли да внимавам за нещо специално?
— За змиите. Сигурно ще видиш няколко. Каквото и да правиш, не ги блъскай.
— Ясно.
Смениха си местата и Танър свали облегалката си, запали цигара, изпуши я до половината, угаси я и заспа.
Камбаната заглушаваше всяка негова седма дума, но тъй като повтори всичко повече от седем пъти, осмината му внимателни слушатели, петима мъже и три жени, сгушени на пейката пред него, не пропуснаха нищо. Идваха и други, заставаха край уличната лампа, слушаха и после бързо се отдалечаваха, защото започваше да вали лек дъжд, а онова, което той говореше, не беше нищо ново.
Свещеническата му яка бе оръфана и на дясната му ръка имаше бинт, който изглеждаше все по-мръсен всеки път, щом започнеше да жестикулира с нея, а това се случваше често.
Брадата му беше отскоро, черният му костюм — много стар.
— Тези белези са по моето тяло… казват ми, че дните ми са… — Очите му бяха тъмни и влажни като нощта и дъжда и блестяха като уличната лампа. — А аз казвам, че това е… присъда. Всеки един от нас, мъж… и дете, сме осъдени и сме… за виновни! И тъкмо това е… да ни сполети тази беда, уверявам… Това и нищо друго! Виждаме го… ден от живота си! И сега… е разгневен, братя мои! Вие го… Аз го знам! Можем ли да… огледаме наоколо и да не видим… тези думи са станали реалност в… ни? Не, разбира се! Това е защото… твърде дълго вилня като свиреп звяр… и покварен, хората се превърнаха в… Затова не е чудно, че Звярът… със седем глави и десет рога… тях се надига от огромния океан… седемте печата са счупени, четиримата конници… чиито имена всички ние знаем като… онзи ужасен хищник, който го последва… който спуска ръцете си връз нас… последното, ужасно чудовище, което убива! И… те ще бъдат тук тази нощ! …ни е осъдил и сега само… може да ни спаси от ужасната… която очаква цялото бедно човечество! Да! …е единственият отговор, братя мои! Истинският… още може да ни спаси от… в който ще бъдат хвърлени всички… които носят белега на своите ръце… чела! Той го казва в светата… Можем ли да мислим другояче? Знаете… в сърцата си! Да се съберем…
Той сведе глава, потръпна и сплете пръсти, после продължи да се надвиква с камбаната, защото знаеше, че шансът е шест към едно в негова полза.
— Още колко? Колко? О, Боже мой! — извика той. — …човечеството види вездесъщия Бог ли?
И небесата бяха пълни със знаци, тайнствени и необясними, като синята мълния, която разцепваше свода от полюс до полюс.
Удивен, той облиза дъждовните капки от устните си и преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло.
Когато Грег го събуди, вече беше нощ. Танър се закашля, изпи глътка ледена вода и отиде в тоалетната. Когато се върна, седна зад волана, провери километража и погледна компаса. После коригира курса им.
— Ако имаме късмет, ще стигнем в Солт Лейк Сити преди да се съмне — каза Хел. — Имаше ли някакви проблеми?
— Не. Видях няколко змии и ги пуснах да минат. Това беше всичко.
Танър изсумтя, включи на скорост и попита:
— Как се казваше оня тип, дето донесе съобщението за чумата?
— Брейди, Броуди или нещо подобно — отвърна Грег.
— И от какво е умрял? Нали разбираш, може да е донесъл чумата в Лос Анджелис.
Грег поклати глава.
— Не. Колата му е била повредена и е бил изложен на радиация през голяма част от пътя. Изгориха тялото му и колата и инжектираха хафикин на всички, които са били в контакт с него.
— Какво е това „хафикин“?
— Ваксината, която им носим. Единственото средство против чумата. Откакто преди двайсетина години в Лос Анджелис имаше чумна епидемия, ние пазим големи количества и поддържаме лабораториите в готовност за спешно производство. Бостън е бил сварен неподготвен.
— Струва ми се малко глупаво единствената друга държава на континента — а може би и в света — да не се погрижи за себе си, след като са знаели, че ние разполагаме с ваксина.
Грег сви рамене.
— Това е положението. Биха ли ти някакви инжекции преди да те освободят?
— Да.
— Значи са те ваксинирали.
— Чудя се дали техният шофьор е пресякъл Мисис Ип. Дали е казал нещо?
— Почти нищо. Научили са всичко от писмото, което е носил.
— Трябва да е бил страхотен шофьор, за да мине по Пътя.