— Да. Досега не го е правил никой, нали?
— Поне аз не съм чувал.
— Ще ми се да го познавах.
— И аз.
— Жалко, че нямаме радиовръзка с Бостън като едно време.
— Защо?
— Тогава нямаше да му се наложи да го прави и по пътя щяхме да разберем дали си струва да рискуваме. Нали разбираш, вече всички може да са мъртви.
— Имаш право. Още повече че утре ще стигнем до място, от което ще ни е по-трудно да се върнем, отколкото да продължим напред.
Мерна някакви тъмни силуети и настрои екрана.
— Хей, я погледни!
— Не виждам нищо.
— Сложи си инфрачервените очила.
Грег си ги сложи и погледна екрана.
Прилепи. Над тях летяха тъмни облаци огромни прилепи.
— Трябва да са стотици, даже хиляди…
— Сигурно. Като че ли са повече, отколкото преди няколко години. Навярно осират всичко в Карлсбад.
— В Лос Анджелис няма прилепи. Може да са безобидни.
— Последния път, когато бях в Солт Лейк Сити, чух, че повечето били бесни. Един ден някой ще трябва да си иде — или те, или ние.
— Ти си много забавен спътник, знаеш ли?
Танър се подсмихна и запали цигара.
— Защо не направиш кафе? Колкото до прилепите, за тях ще мислят нашите деца, ако на Земята изобщо останат хора.
Грег зареди кафеварката и я включи в таблото. След малко машината заклокочи и засъска.
— Какво е това, по дяволите? — възкликна Хел и удари спирачки. Другата кола спря на няколко метра зад него и той включи микрофона. — Трета кола! На какво ти прилича това?
Наблюдаваше ги: високи заострени стълбове, които се въртяха между земята и небето и леко се поклащаха на около километър и половина пред тях. Бяха четиринадесет-петнадесет. Ту стояха неподвижно, ту танцуваха. Забиваха се в земята и вдигаха жълт прах. Около тях се носеше мъгла. Звездите над и зад тях едва се различаваха.
Грег се вгледа в предния екран.
— Чувал съм за вихрушки и торнадо, но никога не съм виждал. Обаче ми ги описаха точно така.
Радиостанцията запращя и се разнесе приглушеният глас на Марлоу.
— Гигантски прашни дяволи — каза той. — Огромни въртящи се пясъчни бури. Мисля, че всмукват останки в мъртвия пояс, защото не виждам нищо да пада…
— Някога виждал ли си такива?
— Не, но моят партньор казва, че е виждал. Според него е най-добре да изстреляме котвите и да изчакаме.
Танър се вгледа напред. Торнадата като че ли ставаха все по-големи.
— Идват насам — каза той. — Нямам намерение да остана тук. Искам да съм в състояние да маневрирам. Ще мина през тях.
— Недей.
— Никой не те пита. Но ако имаш капчица здрав разум, ще направиш същото.
— Насочил съм ракетите си срещу теб.
— Но няма да ги изстреляш, не и за такова нещо, защото може да съм прав, а ти да грешиш. Пък и Грег е при мен.
Последва мълчание, нарушавано от пращене.
— Добре, печелиш — отстъпи Марлоу накрая. — Давай напред, ние ще те наблюдаваме. Ако успееш, ще те последваме. Ако не, ще останем тук.
— Когато мина от отсрещната страна, ще пусна сигнална ракета — отвърна Танър. — Щом я видите, тръгвайте. Става ли?
— Става.
Хел прекъсна връзката и се вгледа в гигантските черни стълбове. Приличаха на фунии. Въздухът помежду им беше мъглив.
— Потегляме — каза Танър и включи фаровете на пълна мощност. — Закопчай си предпазния колан, момче. — Грег се подчини.
Докато колата бавно се придвижваше напред, Хел направи същото.
Стълбовете се уголемяваха. Чуваше се свистене — като хор от ветрове.
Той мина на около триста метра от първия и продължи наляво, за да заобиколи друг. Зад него се издигаше трети и Хел зави още по-наляво. Следваше открито пространство, широко около четиристотин метра. Танър го пресече и мина между две торнада, които се издигаха като абаносови колони на стотина метра едно от друго. Воланът почти не му се подчиняваше и наоколо сякаш се носеше постоянен грохот. Хел зави надясно, за да заобиколи поредния стълб.
В следващия момент видя пред себе си още седем. Мина между два от тях и избегна трети. Докато напредваше, торнадото зад него започна да се движи с огромна скорост.
Заобикаляха го последните четири колони и Танър удари спирачки. Тялото му полетя напред и предпазният колан се вряза в рамото му. Две от вихрушките бясно се олюляваха. Едната мина пред него и повдигна предния край на колата.
Хел натисна газта до дупка и се стрелна между последните два стълба.
Продължи още около половин километър, обърна, изкачи се на една височинка и спря.
После изстреля сигналната ракета.
Тя увисна във въздуха като умираща звезда и остана там в продължение на половин минута.
Танър запали цигара и зачака.