— Нищо — каза той, когато я изпуши. — Може да не са видели ракетата. Или пък ние не сме видели техните.
— Надявам се — отвърна Грег. — Колко да чакаме?
— Дай първо да изпием кафето.
Изтече час, после два. Стълбовете започнаха да се смаляват и накрая останаха само три от по-тънките. Придвижиха се на изток и се скриха.
Танър изстреля нова ракета, ала отговор нямаше.
— По-добре да се върнем и да ги потърсим — предложи Грег.
— Добре.
Върнаха се.
Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да им подскаже какво се е случило с трета кола.
Хоризонтът на изток изсветля преди да свършат с търсенето. Танър обърна колата, провери компаса и пое на север.
— Кога според теб ще стигнем в Солт Лейк Сити? — след дълго мълчание го попита Грег.
— След около два часа.
— Беше ли те страх, когато минаваше между онези неща?
— Не. Обаче после…
Грег кимна.
— Искаш ли аз да покарам?
— Не. Сега няма да мога да заспя. Ще заредим бензин в Солт Лейк и докато монтьорът преглежда колата, ще хапнем нещо. После ще определя маршрута и ще седнеш зад волана. Тогава ще подремна.
Небето отново беше лилаво и черните ивици се бяха разширили. Танър изруга, увеличи скоростта и стреля с огнепръскачката срещу два прилепа, които бяха решили да проучат колата. Те отлетяха и Хел взе кафето, което му подаде Грег.
Когато стигнаха в Солт Лейк Сити, небето бе черно като нощ. Джон Брейди — така се казваше куриерът от Бостън — беше минал оттук само преди няколко дни и градът ги очакваше. Повечето от неговите десет хиляди жители излязоха на улицата и още преди Хел и Грег да слязат от кабината в първия сервиз, който видяха, предният капак на втора кола вече бе отворен и трима монтьори преглеждаха двигателя.
Единият от монтьорите се приближи към тях. Беше нисък и кожата му бе тъмна от слънчев загар и машинно масло, затова очите му изглеждаха по-светли, отколкото бяха в действителност. Мъжът погледна мръсните нокти на ръката, която беше понечил да протегне, рязко я отдръпна, избърса я в зеления си гащеризон и се ухили, разкривайки златните си зъби.
— Здрасти. Аз съм Мънк — каза той. — Вие сте ония, дето пътуват за Бостън, нали?
— Да.
— Ще накарам момчетата си да проверят всичко. Сигурно ще отнеме един-два часа. Как се казвате?
— Аз съм Грег.
— Аз съм Хел. Къде можем да закусим?
— Оттатък улицата има ресторант. Но като гледам тълпата навън, няма да стигнете до него. Какво ще кажете да пратя някое от момчетата да донесе нещо за ядене? Можете да хапнете в офиса.
— Добре.
— Мислех, че ще пратят повече от една кола.
— Пратиха. Изгубихме две.
— О, съжалявам. Знаете ли, разговарях с оня Брейди, когато мина оттук. Той каза, че Бостън бил пратил шест коли. Изглеждаше ужасно и колата му сякаш беше участвала във война. Президентът го караше да остане — предложи му да пратим друг в Лос Анджелис, обаче Брейди не искаше и да чуе. Бил стигнал дотук и с Божия помощ щял да измине целия път, така каза.
— Глупак — рече Танър.
— Когато се опитахме да го заведем на лекар, извади пистолет. Не искаше да остави колата си. Мисля, че се беше побъркал. След като тръгна, пратихме наша кола, за да сме сигурни, че ще получите съобщението.
— Каква кола? — попита Грег.
— Не е ли…
Младежът поклати глава.
Мънк извади цигари от джоба на гърдите си, предложи им и докато им поднасяше огънче, ръката му трепереше.
— Мислех, че нашият шофьор ви е предал съобщението.
— Само Брейди — отвърна Грег. — Никой друг.
— Как е той?
— Мъртъв е.
— Изолацията му беше повредена, когато поправяхме колата. Гайгерът полудя, когато измерихме радиацията в кабината. Искахме да му дадем друга кола, но той извади пистолета. Господи, искал си своята кола, така каза. Затова поправихме изолацията, обаче хич не е лесно да я обеззаразиш за нула време. Когато излезе оттук, Брейди все едно седеше в пещ. Това беше една от причините да пратим Дарвър… Хайде да отидем в офиса. — Монтьорът посочи една тежка зелена врата и извика: — Хей, Ред!
Към тях се приближи младеж, който бършеше ръцете си с напоен с бензин парцал.
— Да, Мънк?
— Иди се измий и изтичай да донесеш на тези момчета нещо за хапване. Ще чакаме в офиса.
— Добре. Ами пари?
— Вземи от касата и остави бележка.
— Ясно. — Момчето се запъти към една пожълтяла мивка на отсрещната стена.
Влязоха в офиса, Мънк затвори зелената врата и посочи столовете.
— Разполагайте се. — После спусна щорите, за да не гледат отвън, облегна се на една очукана зелена кантонерка и въздъхна. — Искам да ви пожелая успех. Божичко! Трябваше да го видите оня Брейди, когато спря тук! Приличаше на самата смърт!