— Добре, престани да ни го напомняш, а? — рече Грег.
— Извинявайте. Не исках… Нали разбирате…
— Да, естествено. Хайде да говорим за нещо друго.
Танър се подсмихна, пусна колелце дим и попита:
— Мислите ли, че днес ще вали?
Грег отвори уста, после я затвори и преглътна онова, което се канеше да каже.
Мънк надигна щората, погледна навън и каза:
— Две ченгета разкарват хората, а трето се опитва да разчисти пътя пред някаква кола. Май че е президентът, но не съм сигурен.
— Какво иска? — попита Танър.
— Сигурно да ви поздрави и да ви пожелае успех.
Грег прокара пръсти през косата си.
— Какво ще кажеш — самият президент, а?
— Да се шиба — изруга Хел.
Младежът започна да чисти ноктите си с ръба на кибритена кутия.
— Ние сме известни личности.
— На кой му пука?
— Но и никому не вреди.
— Да, президентът е — каза Мънк и отново спусна щората. — Ще изляза да го посрещна. Ще пристигне след минута.
— Предпочитам да закуся — рече Танър, когато останаха сами с Грег.
— Защо си такъв?
— Какъв?
— Противен. Тоя тип е голяма клечка тук и идва да ни каже нещо хубаво. Защо искаш да го наругаеш?
— Кой ти каза, че искам да го наругая?
— Виждам.
— А, грешиш, гражданино. Аз ще съм най-милият, най-любезният блюдолизец и герой, с когото това копеле някога е приказвало, надявайки се, че това ще помогне за преизбирането му, разбира се.
— Не ми пука.
Танър пак се подсмихна.
Някъде в сградата се отвори врата и шумът се усили. Хел смачка цигарата си на бетонния под, запали нова и попита:
— Кой иска да е президент?
Грег отиде до охладителя за вода, наля си и пи. След малко чуха стъпки и вратата се отвори.
Президентът, слаб, оплешивяващ розоволик мъж с гърбав нос и перленобели изкуствени зъби, се усмихна, протегна дясната си ръка и каза:
— Аз съм Травис. Щастлив съм да се запозная с вас, момчета, и да ви приветствам в Солт Лейк.
— Това е президентът — като бършеше ръце в гащеризона си, усмихнато съобщи Мънк.
Хел се изправи и се ръкува.
— Казвам се Танър, господин президент. За мен е чест да се запозная с вас. Това е моят приятел Грег. Щастлив съм, че отново съм в Солт Лейк. При всяко мое следващо идване градът изглежда все по-красив.
— Здравей, Грег… О, значи сте идвали насам и преди?
— Много пъти. Това е една от причините, поради които ме предпочетоха пред огромен брой доброволци. Доста съм шофирал — преди да се оттегля, разбира се.
— Наистина ли?
— Да. Сега имам малко ранчо, само с неколцина слуги, и прекарвам повечето си време в слушане на класическа музика и четене на философия. Понякога пиша стихове. Когато чух за тази работа обаче, осъзнах, че съм длъжен пред Калифорнийската държава и човечеството да предложа скромните си услуги. В крайна сметка, те бяха много добри с мен. Ето защо отново идвам във вашия град.
— Възхищавам се на вашия дух, господин Танър. А вас какво ви накара да дойдете, Грег?
— Ами… аз съм шофьор. Карам пощата до Албъкърки. Имам голям опит.
— Разбирам. Е, и двамата сте достойни за уважение. Ако всичко мине според очакванията ни, по същия път ли ще се върнете?
— Да, господин президент — отвърна Танър.
— Отлично. С удоволствие ще ви приема, когато пристигнете. Навярно бихме могли да вечеряме и да чуя пълния доклад за пътуването ви.
— За нас ще е чест, господин президент. Ако някога дойдете в Лос Анджелис, надявам се, че ще се отбиете в ранчото ми, нали?
— С удоволствие.
Танър се усмихна, изтръска пепелта си на пода и каза:
— Малко съм загрижен за маршрута ни от Солт Лейк Сити.
— Шосе четирийсет донякъде е в прилично състояние, обаче никой не може да ви каже докъде. Нашите шофьори не пътуват в тази посока.
— Разбирам. Е, и това е нещо. Възнамерявах да опитам по шосе четирийсет и вие потвърждавате очакванията ми. Благодаря ви.
— Радвам се, че мога да ви помогна. Нахранихте ли се вече?
— Едно момче, което работи тук, отиде да ни донесе нещо. Би трябвало скоро да се върне. Трябва да побързаме, нали знаете.
— Да, вярно е. Е, съобщете ми, ако имате нужда от нещо.
— Благодаря.
Президентът отново се ръкува с тях.
— Както казах, желая ви успех. Много хора ще се молят за вас.
— Признателни сме ви, господин президент.
— Довиждане.
— Приятен ден.
Той се обърна и излезе. Мънк го последва. Танър избухна в смях.
— Защо му наговори такива глупости, Хел?
— Защото знаех, че ще ми повярва.
— Защо?
— Той иска всичко да е чудесно. Затова му говорих приятни неща и той им повярва. Защо не? Тъпото копеле наистина вярва, че някой може да участва в това доброволно!