— Щото съм добър шофьор. Стигнах дотук, нали?
Грег не отговори. Танър се изправи, отиде до прозореца и повдигна щората.
— Навалицата започва да оредява. Повечето са се преместили оттатък улицата.
Хел си погледна часовника.
— Иска ми се вече да тръгваме. Не ми се ще да се бавим в този град.
Грег мълчеше. Танър отвори едно от чекмеджетата на кантонерката, надзърна вътре, пак го затвори, отпи от кафето и запали цигара.
— Докъде ли са стигнали с колата?
Младежът се нахрани и изхвърли празните кутии в кошчето за смет. После събра тези на Танър и изхвърли и тях.
— Немарлив си.
Хел се прозя и отново се загледа през прозореца.
— Отивам да потърся шефа — каза Грег и излезе.
След като прекара известно време в пушене и крачене назад-напред, Танър излезе при монтьорите.
— Как върви?
— Дотук всичко е наред. Оня тип как се удари?
— Ами спъна се и падна.
— Изглеждаше ужасно, целият беше в кръв.
— Ще смените ли маслото?
— Да.
— Още колко време ще ви трябва?
— Около час.
— Тук има ли задна врата?
— Заобиколи оная червена кола вляво и ще я видиш.
— Отзад дали има някой?
— Едва ли. Всичко е обрасло с бурени. Там изхвърляме боклуците.
Танър изсумтя, отиде в дъното на сервиза, отвори вратата, надникна навън и излезе.
Въздухът бе топъл и макар че миришеше на масло и бензин, Хел усети и аромат на влажна трева в топла вечер, въпреки че всъщност не беше вечер, а мрачен ден. Огледа се, видя една тясна пейка, седна, облегна гръб на сивия бетон, заслуша се в песента на щурците, запали нова цигара и хвърли кибритената клечка в купчината брони, о̀си и части от двигатели. Внезапно го засърбя главата и докато се почесваше, чу птича песен в огромното клонато дърво зад боклуците. Замахна, за да прогони един комар, и изведнъж прохладен ветрец докосна лицето му — май носеше дъжд, което не бе особено приятно. Докато дърпаше от цигарата, Хел замери с камък прилепа, който излетя от камарата с отпадъци, но не го улучи и изсумтя. После изтъка в главата си нишките на някогашно насилие и страх. Във въображението си видя пламъци, пламъци, обгръщащи колата му като цветето на смъртта, с два почерняващи скелета вътре, докато всички боеприпаси избухваха в поредица от силни експлозии, и всички хора, които някога го бяха мразили, с други думи всички, ликуваха, подиграваха се, размахваха тояги и обикаляха в широк кръг около кладата.
— Проклети да сте всички! — тихо изруга той. Бялото валмо в небето малко се разшири, наведе се като вдигнат показалец и се разнесе гръм като подигравателен смях. Хел си позволи да се замисли за дните, когато беше Номер едно, и тези мисли го обезпокоиха. Липсваше му огънят и стрелбата от онази нощ, когато бяха нападнали Крайбрежието и бяха убили или арестували цялата му банда. Оттогава той бе държава без население. Това беше неговият огън и му липсваше. Сега го очакваше друга съдба, друг огън, които служеха на неговите победители. Липсваше му неговата любов, едноокият фар на живота му, неговият „Харли Дейвидсън“, с неговата четирискоростна трансмисия, два големи карбуратора и пулсиращата, експлозивна енергия между бедрата му, липсваше му да стиска кормилото с две ръце и да усеща в ноздрите си адската миризма на изгоряла гума и отработени газове, наред с дима на пурата си. Вече го нямаше. Завинаги. Бяха го конфискували и продали, за да платят глобите и разходите. Цялата тази стомана. Сега пред него лежаха купчините отпадъци. Моторът му беше като жена и това можеше да е надгробната му могила. А надгробната могила на самия Хел може би го очакваше малко по на изток. Той пак изруга и се замисли за брат си. За последен път го бе видял преди повече от година. Бяха разделени от мрежа и в стаята имаше пазач, който им позволи да запалят по цигара, ала нямаше за какво толкова да разговарят. Сега брат му сигурно се въргаляше в леглото си. Бяха му спестени огънят и купчината отпадъци, което поне беше нещо. Той бе единственият човек, когото си струваше да спаси. Хел запали нова цигара от предишната и хвърли фаса в боклука. Оттам излетя прилеп. Спомни си своето посвещаване. Тогава беше на шестнадесет. Кофата мина редицата и той стоеше изправен, висок и горд в лъскавото си яке с блестящи вериги. Беше малко пиян, но не се олюляваше. Един по един всички се изпикаха в кофата. Когато свършиха, я изляха върху главата му. Това бе неговото кръщение и вече беше Ангел. Носи смрадливите дрехи една година и когато изтекоха още две, стана на деветнадесет и бе Номер едно. Всички го познаваха и се отдръпваха от пътя му. Той беше Хел и бандата му владееше Барбари Коуст. Правеха каквото искат, докато Танър не попадна в голяма беда и не настъпиха черни дни. Килията му беше метър и осемдесет на два и половина и я споделяше с мъж, който си падаше по малки момиченца. След като се опита да го убие, се озова в единична килия. Поне я предпочиташе ред дрънканиците на синеокия луд, с когото го бяха затворили. От устата на Крейг понякога течеше пяна, докато един ден Хел не го удари и пяната не почервеня. В последния момент откъснаха пръстите му от гърлото на побъркания и счупиха един от тях. Мислели, че ще полудее сам, така му казаха по-късно, когато след много месеци го преместиха в друга килия. Мислели, че има нужда от компания, защото бил свикнал да живее в банда. Те не разбираха. Смятаха, че цялата банда е Ангелите и че един Ангел не струва нищо. Обаче грешаха. Той не полудя и даже да беше, нямаше да си го признае. Просто седеше. Не играеше игри, не броеше числа. Просто седеше. Тогава научи, че не могат да му направят нищо. И чакаше. Не знаеше какво. А сега — това. Ето какво бе дочакал, докато седеше там и мечтаеше за Голямата машина. Какво беше това? Огън ли? Сигурно огънят, реши Хел, докато гледаше небето и душеше с нос. Замахна с ръка и уби още един комар. Все още миришеше на дъжд и му се пиеше. Щурците замлъкнаха, птицата престана да пее и светът отново се обля в светлина, бяла, ярка и ослепителна. Небесата се разтвориха като фосфоресциращо море, което заливаше бреговете си. Всичко наоколо внезапно потъна в неестествен блясък и стволът на голямото дърво сякаш се огъна от зрителната илюзия на светлината, която заструи от север. Всеки боклук от купчината пред него оживя и когато се заслушаше, Хел почти чуваше отпадъците да говорят за дните си по оцелелите пътища на света. Боклуците му разказваха за пустошта и той ги слушаше. А после вратата до него изскърца и се чу гласът на Грег.