— Почти е готово, Хел.
— Чудесно.
— Какво правиш тук?
— Мислено си бия чекии.
Вратата се затръшна. Танър поседя още няколко минути. Заваля лек дъжд, който помътни яркия блясък на света, заглуши разказите на боклука, песента на птицата и шумоленето на прилепите, гъделичкаше лицето му, пръскаше ботушите му и вдигна от земята мирис на пепел. Той стана и влезе в сервиза, като отърси дъждовните капки от брадата си.
— Всичко е готово — каза Мънк и посочи колата. — Ще почакаш ли дъждът да спре?
— Не. Сигурно скоро пак ще се стъмни.
— Сигурно.
Приближиха се до прозореца и за миг погледаха дъжда. Хората навън все още се тълпяха по улиците.
— Тъпи копелета — рече Танър. — Нямат акъл да се укрият на сухо.
— Искат да видят как заминаваме.
— Ами тогава ще им направим представление. Вече можеш да отвориш вратите, Мънк.
— Благодаря за закуската — каза Грег.
— Това е най-малкото, което мога да направя.
— Какво стана с оня тип? — попита младежът.
— Кой?
— Блинки.
— А, той е в болницата. Ченгетата го закараха да го закърпят, обаче той получил инфаркт. В момента бил на изкуствено дишане. Оказал се мошеник — досието му било дълго колкото ръката ти. Боклук. Не е голяма загуба.
— Жалко.
Мънк сви рамене.
— Така е като не внимаваш къде стъпваш. Значи тръгвате по шосе четирийсет, а?
Грег погледна Хел.
— Да — отвърна Танър. — Кой яде гигантските гущери?
— А?
— Гущерите ядат големите змии и разни други неща — бизони, койоти и Бог знае още какво. Големите прилепи ядат плодовете на мутиралите дървета по пътя за Мексико, а изродените паяци поглъщат всичко, което попадне в паяжините им. Обаче кой яде гигантските гущери? Един тип, Алекс, от Лос Анджелис, ми каза, че тъй като всичко ядяло нещо друго, нещо трябвало да яде гущерите. Аз обаче не успях да му отговоря. Ти знаеш ли?
— Пеперудите — рече Мънк. — Поне така съм чувал.
— Пеперудите ли?
— Да. Ще имате късмет, ако не се натъкнете на тях. Те са по-големи от хвърчила, кацат на шията на гущерите, жилят ги и почти ги умъртвяват. После снасят там яйцата си. След като се излюпят, гъсениците се хранят с парализираните гущери.
— Разбирам.
— Тогава кой яде пеперудите? — попита Грег.
— Проклет да съм, ако знам. Може би прилепите. Това там е цял нов свят и продължава бързо да се променя. Съмнявам се, че някой знае какво яде всичко.
— Хмм.
— Имам чувството, че ако са гладни, повечето от тия чудовища ще се примирят и с човешко месо.
— Благодаря за всичко — каза Грег. — Много се радвам, че се запознахме, Мънк.
— Доскоро. — Те се ръкуваха.
— Съмнявам се — рече Танър. — Мисля, че никога повече няма да се видим. Но благодаря за закуската. Може би някой ден ще чуеш за нас.
— Успех. Всички ви стискаме палци.
— Знаеш как му викат на това — отвърна Хел и се запъти към колата, отвори вратата и седна зад волана. Грег се настани от другата страна.