— Ти дори не се ръкува с него.
— Не си падам по ръкостисканията — отвърна Танър. — Повечето граждани го правят, без да се замислят. Някога протягането на празна ръка е означавало, че нямаш нож, това е всичко — и ако си левак, те са прецакани. И обратно. Виж сега, аз съм левак, затова мога да го направя, но въпреки това не обичам да се ръкувам. Ако някой ми е приятел, няма нужда да ми стиска ръката, за да го докаже. И двамата ще го знаем. Ти също знаеш как е. Срещаш някого и изведнъж двамата разбирате, че си приличате. Няма кръв. Нищо. И ставате приятели. Няма нужда от ония някогашни официалности. Това е.
Заключиха вратите и Танър запали двигателя, заслуша се за миг в равномерния му звук, после включи екраните.
Големите врати на сервиза се отвориха с тракане и Хел натисна клаксона.
— Да тръгваме.
Когато излязоха на улицата и поеха на изток, наоколо се разнесоха ликуващи викове.
— Една бира щеше да ми дойде добре — каза Танър. — По дяволите!
И се понесоха край останките от онова, което някога шосе 40.
Хел отстъпи волана на Грег и се протегна на дясната седалка. Небето продължаваше да се смрачава и постепенно ставаше като предишния ден в Лос Анджелис.
— Може би ще успеем да й избягаме — отбеляза Грег.
— Надявам се.
На север се появи синьо пулсиране, което се превърна в ярко сияние. Небето точно над тях стана почти съвсем черно.
— По-бързо! — извика Танър. — Настъпи газта! Онова там напред са хълмове! Може би ще намерим скална ниша или пещера!
Ала бурята се разрази преди да стигнат до хълмовете. Първо дойде градушката, после чакълът. Последвате големите камъни и десният скенер угасна. Пясъкът се сипеше отгоре им и пътуваха под небесен водопад, от който двигателят се давеше и кашляше. Все пак стигнаха до хълмовете и намериха едно скалисто долче с отвесни стени, пресичащи силата на пясъчната/прашната/каменната/дъждовната буря. Двамата запушиха и се заслушаха.
— Няма да успеем — каза Грег. — Ти беше прав. Мислех, че имаме шанс. Няма да успеем. Всичко е срещу нас, даже времето.
— Имаме шанс — възрази Танър. — Може би не е голям. Но досега извадихме късмет. Не го забравяй.
Грег се изплю в кошчето за смет.
— Какъв е този неочакван оптимизъм? Точно от теб?
— Преди бях бесен и дрънках, без да мисля. Е, още съм ядосан — обаче сега имам предчувствие. Чувствам се късметлия. Това е.
Младежът се засмя.
— По дяволите късметът. Погледни навън.
— Виждам. Тая кола е направена да издържа на бури и си върши работата. Освен това тук сме подложени само на десетина процента от пълната й сила.
— Да, но какво променя това? Бурята може да продължи два дни.
— Тогава ще чакаме.
— Ако чакаме прекалено дълго, даже тия десет процента могат да ни смачкат. Ако чакаме прекалено дълго, дори да оцелеем, няма да има смисъл да продължаваме. Но само опитай да караш в такова време, и ще загинеш.
— Ще ми трябват десетина-петнайсет минути да поправя скенера. Имаме резервни „очи“. Ако бурята продължи повече от шест часа, ще продължим въпреки нея.
— Кой го казва?
— Аз.
— Защо? Нали искаше да си спасиш кожата? Как така изведнъж си готов да я рискуваш, че и моята отгоре?
Известно време Танър мълчаливо пушеше, после отвърна:
— Помислих. — И отново замълча.
— За какво?
— За ония хора в Бостън. Може би си струва. Не знам. Те никога не са направили нищо за мен. Но по дяволите, аз обичам действието и не искам целият свят да умре. Пък и май ми се ще да видя Бостън, просто да видя как изглежда. Може дори да е забавно да си герой, само за да видя как е. Не ме разбирай погрешно. Не давам пукната пара за никого там. Просто не ми харесва идеята всичко да е като тоя Път — пепелища и останки. Когато изгубихме другата кола в торнадата, това ме накара да се замисля… Не искам с всички да се случи така… с всичко. Пак може да се чупя, ако ми се отвори страхотна възможност, но просто ти казвам как се чувствам в момента. Това е.
Грег се извърна и се засмя малко по-искрено от обикновено.
— Изобщо не подозирах, че си такъв философ.
— Аз също. Уморен съм. Разкажи ми за братята и сестрите си, а?
— Добре.
Четири часа по-късно, когато бурята поотслабна, камъните станаха прах, а дъждът — мъгла, Танър поправи десния скенер и продължиха напред. Минаха през Националния парк Скалисти планини. Прахът и мъглата ограничаваха видимостта през целия ден. Вечерта заобиколиха развалините на някогашния Денвър и когато наближиха мястото, наричано преди Канзас, Танър пое управлението.
Шофира цяла нощ и на сутринта небето беше по-ясно, отколкото от дни наред. Хел остави Грег да поспи и подреди мислите си, докато пиеше кафето си.