— Дайте ми цигара — рече Танър.
Мъжът отдясно запали една и му я подаде.
Той вдигна окованите си ръце и я взе. Докато пушеше, тръскаше пепелта на пода.
Когато минаваха през градчета или навлизаха в участък с по-натоварено движение, шофьорът надуваше сирената и включваше мигащата червена лампа. Сирените на другите две патрулни коли, които ги следваха, също се присъединяваха. Изобщо не натиснаха спирачка чак до Лос Анджелис и се свързваха с колегите си по радиостанцията на всеки няколко минути.
Разнесе се грохот и ги връхлетя облак от прах и чакъл. В долния десен ъгъл на бронираното предно стъкло се появи малка пукнатина. Камъните трополяха по предния капак и покрива, гумите хрущяха по засипващия пътя чакъл. Прахът висеше във въздуха като гъста мъгла. След десет секунди излязоха от облака.
Всички погледнаха нагоре.
Небето бе станало лилаво с черни ивици, които минаваха от запад на изток. Те се разширяваха и стесняваха, понякога се сливаха. Шофьорът вече беше включил фаровете.
— Май се задава кофти буря — каза мъжът с пистолета.
Шофьорът кимна.
— На север изглежда още по-зле.
Високо във въздуха над тях се надигна вой и тъмните ленти продължиха да се разширяват. Звукът се усили и се превърна в постоянен рев.
Ивиците се сляха и небето стана черно като в нощ без звезди и луна. Наоколо се спускаха тежки облаци прах. От време на време по покрива на колата изтрополяваше някой по-едър камък.
Шофьорът включи сигналната лампа, наду сирената и натисна газта. На север започна да се разширява синьо пулсиращо сияние.
Танър допуши цигарата си и полицаят му даде друга. Сега пушеха и петимата.
— Знаеш ли, имаш късмет, че те хванахме, момче — каза мъжът отляво. — Щеше ли да ти хареса с мотор в такова време, а?
— Да — отвърна Танър.
— Ти си побъркан, бе.
— Не. Щях да се оправя. Нямаше да ми е за пръв път.
Когато стигнаха в Лос Анджелис, синьото сияние беше изпълнило половината небе, осеяно с розови петна и мътножълти жилки, които стигаха далеч на юг. Оглушителният рев заплашваше да спука тъпанчетата им. Кожата им настръхваше. Когато оставиха колата и пресякоха паркинга, за да се насочат към голямата сграда с колони и фриз, трябваше да викат, за да се чуват.
— Добре, че стигнахме навреме! — каза мъжът с пистолета. — По-бързо! — Петимата ускориха ход и се запътиха към стълбището.
— Може да започне всеки момент! — извика шофьорът.
На влизане в паркинга сградата беше приличала на ледена скулптура. Движещите се светлини в небето играеха по повърхностите й и хвърляха студени сенки. Сега обаче изглеждаше като направена от восък, готова да се стопи от топлината на проблясъците.
Кожата на лицата и ръцете им придоби безкръвен, мъртвешки вид.
Бързо се качиха по стълбището и дежурният ги пусна да влязат през малката врата вдясно от тежката метална двукрила порта, която представляваше главният вход. Когато видя Танър, той откопча кобура си, после заключи и сложи веригата на вратата.
— Накъде? — попита мъжът с пистолета.
— На втория етаж — отвърна дежурният и кимна към стълбището вдясно. — Горе продължавате направо до големия кабинет в дъното на коридора.
— Благодаря.
Ревът бе значително приглушен и на изкуствената светлина в сградата всичко отново придоби естествен вид.
Качиха се по витото стълбище и закрачиха по коридора, който водеше към дъното. Когато стигнаха до последния кабинет, мъжът с пистолета даде знак на шофьора.
— Почукай.
Отвори им жена, която понечи да каже нещо, после, щом видя Танър, затвори уста и кимна. Отдръпна се и широко отвори вратата.
— Заповядайте — рече жената, отиде до бюрото си и натисна един бутон. Разнесе се глас:
— Да, госпожо Фиск?
— Доведоха онзи човек, господине.
— Да влязат.
Тя отиде до една тъмна врата в дъното и я отвори.
Влязоха. Едрият мъж зад покритото със стъкло бюро се отпусна на стола си, оплете късите си пръсти пред увисналата си, тлъста брадичка и погледна новодошлите с очи, съвсем малко по-тъмносиви от косата му. Гласът му беше мек и леко дрезгав.
— Седни — каза той на Танър, после се обърна към другите: — Изчакайте навън.
— Този тип е опасен, господин Дентън — отвърна мъжът с пистолета, докато Танър се настаняваше на стола, поставен на около метър и половина пред бюрото.
Стоманени капаци покриваха трите прозореца на кабинета и макар че не можеха да виждат навън, мъжете се досещаха за фурните, които вилнееха там, по отекващия в стаята тропот, напомнящ на картечен огън.