Както си седеше с помилването в джоба си и с ръце на волана, изведнъж го обзе странно чувство. Зад тях се издигаха облаци прах. Небето имаше цвят на розови пъпки и тъмните ивици пак се бяха стеснили. Спомни си Историите за деня, в който бяха дошли ракетите, изгаряйки всичко освен Северозапада и Югозапада, деня, в който се надигнаха ветровете, облаците изчезнаха и небето изгуби синевата си, дните, в които бе унищожен Панамският канал и радиостанциите престанаха да работят, дните, в които самолетите вече не можеха да леят. Съжаляваше за това, защото винаги беше искал да лети, нависоко, да се носи волно като птица във въздуха. Внезапно потръпна и екраните като че ли станаха кристално прозрачни, като пъстро обагрена вода. Някъде напред, далеч, много далеч напред се намираше нещо, което можеше да е единствената оцеляла значителна част от човечеството. И ако стигнеше навреме, може би щеше да успее да я спаси. Хел погледна скалите, пясъците и стената от разрушен гараж, който кой знае как бяха построили на планинския склон. Той остана пред очите му дълго след като го беше подминал. Съборен и полузаровен с останки, гаражът придоби мрачна и чудовищна форма, като изгнил череп, някога издигал се над раменете на гигант. Танър още по-силно настъпи газта, макар че педалът бе натиснат докрай. Разтрепери се. Небето изсветля, ала Хел не докосна бутоните за екраните. Защо трябваше да е той? Някъде надясно се вдигаше дим. Когато приближи, Танър видя планина, останала без връх, и от отвора бълваха пламъци. Той зави наляво и се отклони с много километри от пътя, по който искаше да мине. От време на време земята под колелата се разтърсваше. Отгоре му се сипеше пепел, но димящият конус вече беше далеч. Той се замисли за някогашните бури и за малкото неща, които знаеше за тях. Реши, че ще успее, ще научи повече за историята. Пътуваше през пъстри каньони, пресече плитка река. Никой никога досега не го бе молил да направи нещо важно и се надяваше, че никой никога повече няма да го помоли. Сега обаче имаше чувството, че може да го направи. Искаше да го направи. Навсякъде наоколо лежеше Прокълнатия път — гореше, димеше, тресеше се и ако не минеше по него, щеше да загине половината свят, което удвояваше шансовете някой ден целият свят да стане част от Пътя. Татуировката му изпъкваше върху побледнелите кокалчета на ръката му. Грег все още спеше. Танър присви очи, задъвка брадата си и нито веднъж не натисна спирачки, дори когато видя свличащите се по склона скали. Той ги изпревари и въздъхна. Този проход завинаги щеше да е затворен за него, но беше успял да мине без драскотина. Умът му се превърна в разширяващ се мехур, чиято повърхност бе като зрителен екран и регистрираше всичко наоколо. Усещаше притока на въздух в кабината и натиска на педала върху стъпалото си. Гърлото му беше пресъхнало, ала това нямаше значение. Вътрешните ъгълчета на очите му бяха лепкави, но той не ги избърса. Носеше се през покритите с кратери канзаски равнини и знаеше, че вече напълно е приел ролята си. Проклетият Дентън имаше право. Това трябваше да се свърши. Стигна до ръба на една пропаст и потегли на север. Тя свърши след петдесетина километра и той отново зави на юг. Грег промърмори нещо насън. Звучеше като ругатня. Танър тихо я повтори няколко пъти и при първия равен участък продължи на изток. Слънцето се издигаше високо в небето и той се чувстваше така, сякаш безплътно се носи под него над кафявата земя, осеяна със зелени растения. Хел стисна зъби и мислите му се върнаха към Дени, който несъмнено лежеше в болницата. По-добре, отколкото да е там, където бяха отишли другите. Надяваше се, че парите, за които му бе разказал, още са там. После отново усети болката, някъде между шията и раменете си. Тя се разпространи надолу по ръцете му и Танър осъзна, че с всички сили е стиснал волана. Премигна и няколко пъти дълбоко си пое дъх. Боляха го очите. Запали цигара. Вкусът й беше неприятен, но въпреки това я изпуши. Пийна малко вода и когато слънчевите лъчи го огряха, намали мощността на задния екран. Чу далечен грохот и отново застана нащрек, поизправи се на седалката и намали скоростта.
После удари спирачки. И ги видя. Минаха на около осемстотин метра пред него.
Пътя му пресече огромно стадо бизони. Трябваше да мине почти цял час, докато се отдалечат. Гигантски, тежки, тъмни, с наведени глави, ровейки пръстта с копита, те тичаха, без да спират — тътенът стана оглушителен, и след това поеха на север, смалиха се и изчезнаха. Останалата след тях пелена от прах продължаваше да виси във въздуха и когато навлезе в нея, Танър включи фаровете.