Внезапно се събуди и видя, че пред него се разстила утрото: ярка монета в средата на маса с тъмносиня покривка и с чаши, наредени покрай ръба.
— Това е — каза Грег. — Мисис Ип.
Танър изведнъж огладня като вълк.
След като се освежиха, потърсиха моста.
— Не виждам нито един от твоите голи хора с копия — рече Грег. — Разбира се, може да сме минали покрай тях през нощта — ако все още са тук.
— Чудесно — отвърна Хел. — Така си спестяваме боеприпасите.
Мостът се появи пред тях, хлътнал и мрачен, освен позлатените му тук-там от слънцето кабели. Те бавно се приближиха към него по улици, задръстени с останки, като заобикаляха редици ръждиви коли, срутени стени и зейнали канализационни шахти.
Трябваха им два часа, за да изминат половин километър, и когато стигнаха до моста, вече наближаваше пладне.
— Изглежда, че Брейди е минал оттук — отбеляза Грег, загледан в разчистения проход сред боклуците. — Как мислиш, че го е направил?
— Може да е имал нещо, с което да ги е избутал през ръба. В плитчините също има някакви останки.
— Имаше ли ги предишния път, когато си бил тук?
— Не знам. Не стигнах чак до моста, само до оня хълм ей там. — Танър посочи с пръст на задния екран.
— Е, като че ли ще успеем. Да тръгваме.
Потеглиха и бавно започнаха да пресичат могъщата Мисис Ип. От време на време мостът под тях проскърцваше, въздишаше, пъшкаше и те усещаха, че се движи.
Слънцето се издигна високо и те все още бяха на моста, закачайки с броня останките и използвайки крилете на колата като плугове.
Когато след три часа колелата най-после докоснаха отсрещния бряг, Грег задъхано се отпусна и запали цигара.
— Искаш ли да покараш малко, Хел?
— Да. Хайде да се сменим. — Танър седна зад волана и се протегна.
Потегли напред през развалините на източен Сейнт Луис. Бързаше да напусне града преди да се свечери. Равнището на радиацията започна да се повишава. Улиците бяха съвсем разрушени. Хел провери за радиация в кабината, но все още беше чисто.
Няколко часа по-късно, докато слънцето потъваше зад гърба му, отново видя синьото сияние на север. Но небето остана ясно, цялото обсипано със звезди. Не се забелязваха черни ивици. След доста време пред него изгря розова луна. Танър включи музиката и погледна Грег. Тя, изглежда, не му пречеше.
Погледна контролния пулт. Радиационното ниво все още се повишаваше. И тогава видя на предния екран кратера и спря.
Диаметърът му трябва да бе над километър и половина. Не можеше да определи дълбочината му.
Изстреля сигнална ракета и използва телескопа, за да проучи терена от двете му страни.
Десният път изглеждаше по-равен и Танър потегли по него.
Радиацията тук беше висока! Страшно висока! Той увеличи скоростта. И се зачуди какво ли е било в онзи ден? В деня, в който на това място се бе спуснало едно малко слънце и за известно време беше засенчило с яркостта си другото в небето преди бавно да потъне във внезапно отворилата се дупка. Опита се да си го представи, успя, после се опита да го изхвърли от ума си, ала не можеше. Как да изхвърлиш огньовете, които пламтят вечно? Искаше му се да знае. Навремето бе имало толкова много различни места и му се щеше да може да ги обиколи.
Питаше се какво ли е било в старите дни, когато човек просто се е мятал на мотора си и е потеглял за друг град винаги щом му се прииска. И никой не беше изсипвал върху главата му купища боклуци от небето. Почувства се измамен, което не бе нищо ново, но го накара да ругае по-дълго от обикновено.
Когато най-после заобиколи кратера, запали цигара и се усмихна за пръв път от месеци, защото датчикът показваше, че радиационното равнище спада. Скоро видя висока трева, която се поклащаше на вятъра, после се появиха и дървета. Отначало ниски и криви, ала колкото повече се отдалечаваше от онова страшно място, толкова по-високи и по-яки ставаха те. Имаше дървета, каквито никога не беше виждал, високи петнадесет-двадесет метра, грациозни и събиращи звезди из равнините на Илинойс.
Движеше се по чист, твърд, широк път и в този момент му се искаше вечно да пътува по него: до Флорида, до блатата, цитрусовите горички, прелестните плажове и Залива, и после на север до студения, скалист Нос, където всичко е сиво и кафяво, вълните се разбиват под фаровете и солта изгаря ноздрите, където костите лежат в гробищата от векове и все още можеш да прочетеш имената им, изсечени на камъните над тях, след това на юг през страната, където твърдят, че тревата била синя, и покрай могъщата Мисис Ип до мястото, където реката се разширява и се влива в океана, пак в същия Залив, пълен с островчета, където старите пирати са криели плячката си, и през покритите със сняг планини, за които беше чувал — Озарк, Поконо, Катскил — през парка Шенандоа и с лодка през залива Чезапийк, да види големите езера и мястото, където пада водата, Ниагара. Вечно да шофира по големия път, да види всичко, да поглъща света. Да. Може би Прокълнатия път не бе навсякъде. Някои от легендарните места все още трябваше да са чисти, като земята наоколо. Копнееше за това с неутолима жажда, с огън като онзи, който винаги пламтеше в слабините му. Той се засмя: кратко, остро излайване, защото сега му се струваше, че може да има всичко това.