Музиката тихо свиреше, навярно прекалено нежно, и го изпълваше.
Камбаната, която биеше непрестанно, не заглуши напълно звъна на разбитото стъкло. Наистина, отново се възцаряваше тишина, все по-дълбока и натежала от спомен и очакване, ала пулсиращата нервна система на града вече бе усетила болката.
Тялото започваше да се лекува само.
Ръмеше и небесата осветяваха земята с начупени дъги. В отделни части на града се изсипа порой от мъртва риба, продължил петнадесетина секунди, през които телефонните кабели бяха покрити с водорасли и в капаците на прозорците шибаше пясък. Надушили храната, плъховете изпълзяха от избите и плевниците, бараките и копторите, сметищата и канавките, за да се нахранят с тази рибешка мана, мърдайки с опашки и мустачки, с блеснали очи, лъскава или разрешена от влагата козина. После изчезнаха и оставиха след себе си голи скелети, бели като слонова кост.
Но не те бяха строшили прозореца, нито пък рибата.
Сержант Донахю, който шофираше, се обърна към седналия от дясната му страна лейтенант Спаноу и попита:
— Без сирена ли?
— Без сирена.
Лейтенантът разкопча лъскавия черен кобур, който носеше на десния си хълбок.
— Изключи фаровете.
Сержантът се подчини.
Светът пред тях помръкна и пред полицейската кола се раздвижиха дребни тъмни фигури. Завиха на ъгъла и намалиха скоростта. Внимателно оглеждаха витрините, мястото, където бе нанесена раната.
— Приготви прожектора.
— Готов е.
Безшумно се движеха покрай лъскавия от влага тротоар. Откъм север се разнесе гръм и проблесна светкавица, която превърна небето в жълт пергамент, покрит със сивкави йероглифи. За миг се освети цялата улица: коли, кабели, противопожарни кранове, магазини, дървета, къщи и плъхове.
— Ето го! Откъм нашата страна на улицата! Освети го с прожектора!
Донахю включи прожектора и го насочи. Пред разбития прозорец стоеше мъж, наведен напред и с чувал в ръка, замръзнал по средата на движението си.
— Не мърдай! Арестуван си! — извика Донахю по високоговорителя.
Човекът се обърна и погледна към светлината. После пусна чувала и побягна.
Лейтенант Спаноу изстреля шест куршума и мъжът се просна на земята като мръсен изстискан парцал. Кръвта му се сля с водата на паважа. До дясната му ръка имаше умрял плъх, а над главата му — оглозгана рибя кост.
— Ти го уби — каза Донахю и удари спирачки.
— Той се опита да избяга.
— Имахме заповед да го арестуваме.
— Но той се опита да избяга.
— В такива случаи трябва да ги раняваме, ако можем.
— Да, но той продължи да тича след като го раних. Опита се да избяга.
Донахю срещна погледа на лейтенанта, после се извърна.
— Опита се да избяга — съгласи се той.
Слязоха от колата и се приближиха до трупа. Спаноу го преобърна.
— Той е още хлапе! — възкликна сержантът. После отиде до тротоара и разтвори чувала. — Спортни стоки. Топки, две бухалки, бейзболни ръкавици. И гири… Той е още хлапе!
Спаноу се извърна.
— Но крадеше — след малко отвърна той.
— Да, и се опита да избяга.
— Иди се опитай да се свържеш с участъка.
— Добре. Но…
— Млъкни, Донахю. Видя какво се случи.
— Да.
Лейтенантът запали цигара. Нощта стана червена и нереална и тъмночервените звуци на камбаната изпълниха света до ръба с вибрациите си.
Девет мокри пълзящи плъха, които влачеха крака и се зъбеха, уплашено побягнаха.
На сутринта стигна на място, наречено Индиана, и все още продължаваше по пътя. Мина през ферми, които изглеждаха в добро състояние. Тук може би дори живееха хора. Искаше му се да провери, ала не смееше да спре. След час отново пътуваше в пустошта.