— Ето докъде те е довела твоята проклета мимикрия — буксуваш на място в опит да се престориш на някой друг. Не, благодаря. Аз знам какъв съм.
— Какъв?
— Аз съм си аз. Аз съм Ангел. Няма нужда да се преструвам на друг. Ако не ме харесват, могат да ме очистят, ако могат. Досега не са успели. Затова да вървят на майната си всички! Не разбирам тая работа с мимикрията. Не, благодаря. В никакъв случай. Да вървят по дяволите, всички!
— Един вид не може да оцелее така.
— Майната им на видовете. Аз сам ще се пазя.
— Това е грешна позиция.
— Кой го казва?
— Вече не знам. — Той продължи да дращи бузите си, докато по брадата му не потекоха капки кръв.
— Престани! Дразниш ме! Между другото, къде живееш?
— Никъде и навсякъде — скитам. Където и да се опи там да остана, след време ме прогонват. Вече не е свято да си луд.
— Наоколо има ли селища?
— Има…
— Е, върви да подражаваш на хората, които живеят в някое от тях.
— Не мога. Аз съм луд.
— Избръсни си брадата, изкъпи се, облечи си тъмен костюм, бяла риза и връзка, носи куфарче…
— Те вече не изглеждат така — забравих. Всичко се промени…
— Е, подражавай им, както и да изглеждат, по дяволите.
— Всички са с бради, мръсни са и носят стари дрехи.
— Тогава вече им подражаваш. Аз също.
— Не!
— Каква е разликата?
— Ние сме луди!
— Мен не ме брой.
— Вярно е. Кой друг освен безумец ще се скрие в този стар плевник насред буря, която може да се превърне в холокост? Нормалните хора имат дом, сигурно убежище…
— Добре, прав си. И аз съм луд. Цигара?
— Да, моля.
Танър му подхвърли пакета с лявата си ръка, после и кибрита. И през цялото време продължаваше да стиска пистолета в дясната.
Канис запали и върна цигарите и кибрита по същия начин.
Танър внимателно запали своята, без да откъсва очи от дребния мъж.
— Любопитен съм за твоя вид лудост — каза ученият. — Никога не съм виждал такава кола. Това е противорадиационна броня, нали?
— Да. Пътувам за Бостън.
— Глупаво и опасно.
— Знам. Но там има чума и им нося ваксина, хафикин.
— Чума ли? Знаех си! Знаех, че ще дойде!
— Откъде?
— Казали са го Малтус и Дарвин. Всички ще измрем! Войната и болестите се грижат за населението. Но това вече не е проблем и ние не сме способни да оцелеем. Затова чумата ще ни изтреби до крак.
— Глупости! В Лос Анджелис се справиха с чумата. Тъкмо затова имаме ваксина.
— Тогава ще се появи нещо друго.
Танър сви рамене.
— Не ми пука какво ще стане с тях.
— Ти обаче си един от тях.
— Не съм. Ти го каза.
— Грешах. Аз съм луд.
Известно време Танър пуши в мълчание.
— Какво ще правиш с мен? — попита Канис.
— Нищо. Ще те държа на мушка, докато бурята престане, защото не ти вярвам. После ще се кача на колата си и ще си тръгна.
— Защо не ми вярваш? Защото съм учен ли?
— Защото си луд.
— Прав си. Но можеш да ме убиеш.
— Защо да си правя труда?
— Може би искам да умра.
— Тогава се самоубий.
— Не мога.
— Жалко.
— Ще ме вземеш ли в Бостън?
— Може би. Ако наистина искаш и ако реша, че мога да ти имам доверие.
— Чакай да помисля.
— Ти ме помоли. Мисли колкото искаш.
Танър се заслуша в трополенето на дъжда по покрива.
— Не, благодаря — накрая каза Канис. — Там сигурно ще ме убият, защото съм учен.
— Едва ли. В Лос Анджелис няма да те убият — но нали искаше да умреш?
— Понякога искам, понякога не. Имаш ли нещо за ядене? Нещо, което да ти е излишно? Страшно съм гладен.
Танър мислено инвентаризира хранителните си припаси.
— Добре — отвърна той. — Върви пред мен и не прави резки движения. Даже ще ти оставя малко храна.
Канис се запъти към колата.
— Обърни се кръгом и не забравяй, че съм насочил пистолета към гърба ти.
Ученият се подчини.
Хел се вмъкна в колата, като остави вратата широко отворена и не изпускаше от поглед дребния мъж. После отново излезе навън.
— Вземи. Това е достатъчно за истински пир. — Той остави кутиите на пода и отстъпи назад.
Канис се нахвърли на храната. Танър се удиви, че човек може да е толкова гладен.
— Как се чувстваш сега? — накрая попита той.
— По-добре, благодаря.
— Сигурен съм, че в Бостън няма да те убият. Ако искаш да дойдеш, ще те взема. Какво ще кажеш?
— Не. Благодаря. Вече съм по-добре.
— Защо, за Бога?
— Защото съм сит.
— Искам да кажа, защо няма да дойдеш?
— Те ще ме мразят.
— Няма.
— Нали разбираш, аз помагах, когато изгаряха университетите.
— Тогава не им казвай.
Биологът поклати глава.
— Те ще разберат.
— Откъде, тъпо копеле? Кажи ми откъде?