— Ще разберат. Знам го.
— Човече, ти имаш мания за вина. Чувал съм за такова нещо, но досега не вярвах, че съществува. Забрави го! Ще те заведа там. Ще можеш да правиш каквото си искаш със своите пеперуди, докато адът замръзне, и на никой няма да му пука.
— Не, благодаря.
Танър сви рамене.
— Както искаш.
В небето проблесна синя светкавица. Дъждът се усили. Сякаш хиляди чукове удряха по покрива. За известно време плевникът се освети от неестествено сияние.
— Как се казваш? — попита Канис.
— Хел.
— Знаех си. Вярваш ли в Господ след като носиш това име, Хел?
— Не.
— И аз не вярвах, но вече вярвам. Прости ми, че ти се меся…
— Не ми излизай с тия глупости.
— Съжалявам. Аз…
Разнесе се гръм, който заглуши следващите думи.
После се чу:
— Убий ме.
Танър смачка с крак фаса си.
— Ще ме убиеш ли?
— Не.
— Защо?
— Защо да те убивам?
— Защото го искам.
— Върви по дяволите.
— Вече съм там.
— Както сам признаваш, ти си побъркан.
— Това няма нищо общо.
— Искаш ли още една цигара?
— Не, благодаря.
Дъждът отслабна и гръмотевиците утихнаха. Потръпващите сенки отново придобиха естествен вид.
— Добре, остави — каза Канис. — Не искам да ти досаждам.
— Знам. С какво се занимават биолозите?
— Имам докторска степен по биологически науки. Всъщност съм ботаник…
— Доктор ли си?
— Да.
— В колата има още един човек, нуждае се от медицинска помощ. Ще го прегледаш ли?
— Аз не съм такъв доктор.
— Какво искаш да кажеш?
— Доктор съм, но не по медицина. Разбирам само от ботаника.
— Биолозите режат мъртъвци и такива неща, нали? Това няма ли да помогне?
— Не, не разбирам нищо от медицина.
— Добре. Вярвам ти. Обаче жалко. Раната му е доста тежка.
— Съжалявам.
Навън отново започна да изсветлява.
— Бурята като че ли отслабва. — каза Танър.
— Да.
— Вече ще тръгвам.
— Сега ли?
— Защо не?
— Може пак да се усили.
— Може и да не се усили. Ще трябва да рискувам.
Хел заотстъпва към колата.
— Чакай!
— Какво?
— Нищо.
В този момент Канис се хвърли към него и пъхна ръка в ризата си. Танър стреля два пъти.
— Проклет глупак! Защо го направи? — извика той и се приближи до падналия на земята учен.
Биологът се закашля и изплю кръв.
— Защо… не? — попита той. — Всички ние сме… луди… По дяволите! — Гърдите му силно хриптяха.
— Побъркан… Побъркан… — изсумтя Хел, задърпа Канис към яслите и го остави до конския скелет. Претърси го и откри, че не носи оръжие. — Ще ми се да не го беше правил. — Танър се върна при бурето, седна от горе му и запали нова цигара. Дланта му все още усещаше отката на пистолета.
— Побъркан — потрети той. — Абсолютно смахнат. Луд. Да, точно така. Той беше прав.
Дълго седя в плевника. Духаше студен влажен вятър. След известно време дъждът намаля и той се върна в колата и запали двигателя. Грег още бе в безсъзнание.
Изпи едно хапче, за да се ободри, и в движение хапна малко. Дъждът продължаваше, но съвсем леко. Не спря през цяло Охайо и небето остана облачно. Навлезе в Западна Вирджиния и стигна до място, наречено Паркърсбърг, после зави леко на север. Сивият ден преля в черна нощ.
Нямаше гигантски прилепи, които да му създават проблеми, но мина покрай още няколко кратера и равнището на радиацията се повиши. По едно време го подгони глутница огромни диви кучета, които лаеха, виеха, тичаха край пътя и се зъбеха на гумите, но накрая се отказаха и изостанаха. Когато заобикаляше друга планина, бълваща с грохот огнени облаци в небето, земята под колелата започна да се тресе. След малко отгоре му се изсипа ужасен порой и двигателят на два пъти угасна, но той отново го палеше и продължаваше. Тук теренът беше по-висок, земята — по-суха и неколцина въоръжени с пушки мъже се опитаха да му препречат пътя. Танър стреля по тях и хвърли граната. Когато мракът отстъпи и изгря бледата луна, наоколо закръжиха тъмни птици, ала той не им обърна внимание и след малко те изчезнаха.
Нахрани се и изпи още едно хапче. Вече бе в Пенсилвания и реши, че ако Грег дойде в съзнание, може да го развърже и да му повери волана.
На два пъти спира, за да ходи до тоалетната, като подръпваше златната обеца на лявото си ухо, духаше си носа и се почесваше. После пак похапваше и продължаваше напред.
Всичките мускули го боляха, искаше му се да спре и да си почине, но се страхуваше, че нещо може да го нападне.
Докато пресичаше поредния мъртъв град, дъждът отново заваля. Не силно, просто леко ръмене, студено и стерилно наглед — тънка, светла водна пелена. Той спря насред пътя пред нещо, в което едва не се блъсна, и се вгледа в него.