Отначало помисли, че са черните ивици в небето. Бе спрял, защото му се струваше, че са се появили прекалено внезапно.
Оказа се паяжина с нишки, дебели колкото ръката му, която висеше между две порутени сгради.
Включи предната огнепръскачка и когато пламъкът угасна, видя фигурата, приближаваща се отгоре.
Паяк, по-голям от самия него, бързащ да провери какво става.
Хел внимателно се прицели с гранатохвъргачката и го улучи с нажежена до бяло ракета.
Чудовищният паяк продължи да виси на треперещата паяжина и като че ли подритваше с крака.
Танър пак включи пламъка и държа бутона натиснат цели десет секунди. Пътят му най-после беше свободен.
Той потегли напред, отново буден и нащрек, забравил всичките си болки. Караше колкото можеше по-бързо и се мъчеше да изхвърли гледката от ума си.
В далечината надясно димеше друга планина, но нямаше лава. Когато мина покрай нея, отгоре му се посипа само пепел.
Направи си кафе и изпи една чаша. Скоро настъпи утрото.
Заседна в калта някъде в източна Пенсилвания и започна да ругае. Грег изглеждаше много блед. Слънцето се издигаше високо в небето. Хел се отпусна назад и затвори очи. Това вече бе прекалено.
Заспа.
Събуди се и се почувства още по-зле. Някой тропаше по вратата. Ръцете му автоматично се стрелнаха към оръжейния пулт и той погледна екраните.
Видя старец, придружаван от двама по-млади мъже. Бяха въоръжени, но стояха точно пред лявото крило и Танър можеше да ги разсече на две за миг.
Той включи външния високоговорител.
— Какво искаш?
— Добре ли си? — извика му старецът.
— Не съвсем. Събуди ме.
— Заседнал ли си?
— Има нещо такова.
— Имам мулета и мога да те изтегля. Обаче няма начин да ги докарам тук до утре сутрин.
— Страхотно! — отвърна Танър. — Благодаря.
— Откъде си?
— От Лос Анджелис.
— Какво е това?
— Лос Анджелис. На Западното крайбрежие.
Разнесе се шепот, после:
— Доста си се отдалечил от дома си.
— Като че не знам. Виж, ако говориш сериозно за мулетата, ще съм ти адски благодарен. Случаят е спешен.
— Какъв случай?
— Знаеш ли за Бостън?
— Знам, че има такъв град.
— Е, там хората умират от чума. Нося им лекарства, които могат да ги спасят, ако успея да им ги закарам.
Отново шепот.
— Ще ти помогнем. Бостън е много важен град. Ще те изтеглим. Искаш ли да дойдеш с нас?
— Къде? И кои сте вие?
— Казвам се Самюъл Потър, а това са синовете ми Родерик и Калибан. Фермата ми е на десетина километра оттук. Можеш да пренощуваш при нас.
— Не че не ви вярвам — рече Танър. — Просто не вярвам на никого, нали разбирате какво искам да кажа. Напоследък прекалено често стрелят по мен и не искам да рискувам.
— Ами ако приберем пушките? Сигурно можеш да ни застреляш отвътре, нали?
— Да.
— В такъв случай ние рискуваме със самото си присъствие тук. Искаме да ти помогнем. Ще изгубим, ако бостънските търговци престанат да идват в Олбъни. Ако вътре с теб има някой друг, той може да те прикрива.
— Чакайте малко. — Танър отвори вратата и скочи навън.
Старецът протегна десницата си и Хел се ръкува с него и със синовете му.
— Имате ли някакъв лекар насам? — попита той.
— В селото, на петдесетина километра на север.
— Партньорът ми е ранен. Струва ми се, че има нужда от доктор. — Танър посочи към колата.
Сам се приближи и надникна вътре.
— Защо е завързан?
— Побърка се и трябваше да го пребия. Завързах го, обаче сега хич не изглежда добре.
— Тогава дай да направим носилка. Ти заключи колата, а моите момчета ще го занесат вкъщи. Ще пратим някого да повика доктора. Ти също не изглеждаш добре. Басирам се, че си мечтаеш за баня, бръснач и чисто легло.
— Наистина не се чувствам много добре — потвърди Танър. — Хайде да направим носилката по-бързо, за да нямаме нужда от още една.
Той седна на бронята и запали цигара, докато момчетата на Потър режеха клони и ги преплитаха. Обливаха го вълни на пълно изтощение и едва си държеше очите отворени. Краката му тежаха, раменете го боляха. Цигарата се изплъзна от пръстите му и той се облегна на капака.
Някой го потупваше по крака.
Хел се насили да вдигне клепачи.
— Добре — каза Потър. — Развързахме партньора ти и го сложихме на носилката. Хайде, заключи колата и да вървим.
Танър кимна и скочи от бронята. Затъна почти до коленете, но заключи вратата и последва стареца, облечен в дрехи от еленова кожа.
Закрачиха в пустошта и скоро движенията му станаха механични.
Стиснал пушката си в ръка, Самюъл Потър поддържаше разговора. Може би се опитваше да държи Танър буден.