— Добрутро — отвърна Танър. — Всичко изпоцапах оттатък.
— Не се безпокой — рече Сам. — Седни и след малко ще ти дадем да закусиш. Момчетата казаха ли ти за твоя приятел?
Той кимна.
Докато жена му поставяше пред Хел чаша кафе, старецът прибави:
— Съпругата ми се казва Сюзан.
— Приятно ми е — рече тя.
— Здрасти.
— Виж сега, взех твоята карта. Видях, че стърчи от джоба на якето ти. А, пистолетът ти е закачен ей там до вратата. Както и да е, мисля, че най-добрият маршрут е през Олбъни и после по старото шосе девет, то е в доста добро състояние. — Сам разгъна картата и продължи да обяснява, като сочеше с ръка. — Е, няма да е безгрижна разходка, но това е най-чистият и най-бързият път…
— Закуската — каза жена му и отмести картата, за да постави пред Танър чиния с яйца, бекон и наденички и друга с четири препечени филийки. На масата, имаше мармалад, конфитюр, желе и масло и Хел започна да се тъпче, докато Сам продължаваше да говори.
Разказа му за бандите мотоциклетисти между Бостън и Олбъни, които грабели всичко възможно. Повечето товари се превозвали на конвои, охранявани от въоръжени ездачи.
— Но ти няма защо да се тревожиш с тая твоя кола, нали? — попита старецът.
— Надявам се — отвърна Танър и продължи да утолява вълчия си глад. Ала се чудеше дали са като старата му банда и се надяваше да не са, и заради тях, и заради себе си.
Надигна чашата си с кафе и в този момент вратата се отвори и в кухнята се втурна десетина-дванадесетгодишно момче. Последва го възрастен мъж, който носеше традиционната черна чанта.
— Тук сме! Тук сме! — извика момчето. Сам се изправи и се ръкува с мъжа. Танър реши, че и той трябва да го направи, избърса устата си, стисна десницата на непознатия и каза:
— Моят партньор нещо се чална. Нахвърли ми се и се сбихме. Аз го блъснах и той си удари главата в таблото.
Докторът, тъмнокос петдесетинагодишен мъж, носеше тъмен костюм. Лицето му бе набръчкано и очите му изглеждаха уморени. Той кимна.
— Ще ви заведа при него — рече Сам и посочи вратата в отсрещния край на кухнята.
Танър седна и взе последното парче хляб. Сюзан отново напълни чашата му с кафе и той й кимна.
— Казвам се Джери — представи се момчето и седна на освободения от баща му стол. — Ти наистина ли се казваш Хел?
— Млъкни! — скара му се майка му.
— Да — потвърди Танър.
— И си пресякъл цялата страна? По Пътя?
— Е, не цялата. Само дотук.
— Как беше?
— Кофти.
— Какво видя?
— Прилепи, големи колкото тая кухня — някои даже по-големи — от другата страна на Мисис Ип. В Сейнт Луис бяха адски много.
— Как се измъкна?
— Стрелях по тях. Горих ги. Прегазвах ги.
— Какво друго видя?
— Гигантски гущери. Големи колкото плевник. Прашни дяволи — големи вихрещи се ветрове, които всмукаха една кола. Огневърхи планини. Огромни тръни, които трябваше да изгорим. Минахме през няколко бури. Пътувахме из краища, където земята беше като стъкло. На други места земята се тресеше. Заобиколихме големи кратери. Радиоактивни.
— Ще ми се някой ден и аз да мина оттам.
— Може би ще го направиш.
Танър се нахрани, запали цигара и отпи от кафето си.
— Много вкусна закуска — каза той. — От много време не съм ял такава храна.
— Благодаря.
Сюзан се усмихна и каза:
— Джери, не досаждай на човека.
— Не ми пречи, госпожа. Няма проблем.
— Какъв е тоя пръстен на ръката ти? — попита момче то. — Прилича на змия.
— Ами, точно това си е — отвърна Танър и го свали от пръста си. — Направен е от чисто сребро с очи от червено стъкло. Взех го от едно място на име Тихуана. Подарявам ти го.
— Не мога да го взема — рече Джери и умолително погледна към майка си. Тя отрицателно поклати глава.
— Вие сте толкова добри към мен — помогнахте ми, доведохте лекар за партньора ми, нахранихте ме и ме подслонихте — каза Танър на момчето. — Сигурен съм, че никой няма да има нищо против, ако изразя благодарността си и ти подаря тоя пръстен. — Джери пак погледна майка си и тя кимна.
Момчето подсвирна, скочи и сложи пръстена на пръста си.
— Голям ми е.
— Дай да го смачкам малко. Ако ги понатиснеш, тия спирали стават на всеки пръст.
Танър натисна пръстена и го подаде на момчето. Наложи се да го смачка още малко и този път му стана точно. Джери понечи да излезе от кухнята.
— Чакай! — спря го майка му. — Какво трябва да кажеш?
— Благодаря, Хел.