— Господин Танър — поправи го тя.
— Господин Танър — повтори момчето и вратата се затръшна зад него.
— Много мило от твоя страна — каза Сюзан.
Хел сви рамене.
— Пръстенът му хареса. Радвам се, че успях да го зарадвам.
Той допи кафето и допуши цигарата си. Жената му наля трета чаша и Танър запали нова цигара. След известно време Сам и лекарят излязоха от съседната стая и Хел се зачуди къде ли е спало семейството през нощта. Сюзан поднесе кафе на всички.
— Приятелят ти има мозъчно сътресение — каза докторът. — Без рентген не мога точно да определя колко сериозно е състоянието му, а тук няма начин да му направим снимка. Но не ти препоръчвам да го местиш.
— Колко време? — попита Танър.
— Може би няколко дни, може би една-две седмици. Оставих лекарство и обясних на Сам как да се грижи за него. Сам казва, че в Бостън имало чума и че трябва да бързаш. Съветвам те да продължиш без него. Остави го тук при Потърови. Те ще се грижат за него. Може да отиде с тях в Олбъни на Пролетния панаир и оттам да замине за Бостън с някой търговски конвой.
Танър се замисли, после кимна и каза:
— Добре. Щом няма друг начин.
Хел Танър и Джери Потър крачеха в студеното утро. Над земята се стелеше мъгла и тревата лъщеше като хромирана. Във въздуха се носеше лека омара. Дъхът на момчето излизаше на пара.
— Виж, Хел! — каза Джери. — Аз пуша!
— Да — отвърна Танър. — Как мислиш, дали вече са изтеглили колата ми?
— Сигурно. Мулетата са много яки. — Момчето замълча, после попита: — Ти с какво се занимаваш иначе? Когато не шофираш?
— Винаги съм шофирал… едно или друго. Аз съм шофьор, това е.
— След като отидеш в Бостън пак ли ще шофираш?
Танър се прокашля и се изплю в ствола на едно дърво.
— Не знам. Сигурно. Или ще постъпя на работа някъде, където поправят коли и мотори.
— Знаеш ли какъв искам да стана?
— Не. Кажи ми.
— Пилот. Искам да летя.
Танър поклати глава.
— Не може. Някога наблюдавал ли си птиците? Те никога не се издигат много нависоко. Страх ги е. Ако излетиш със самолет, ветровете ще те убият.
— Мога да летя съвсем ниско…
— Теренът е прекалено неравен и ветровете променят височината си. По дяволите, има хълмове, по които никога не карам, защото вятърът може да ме отнесе. Лесно се забелязват заради всички боклуци, които носят. А и над определена височина няма нищо друго освен голи скали.
— Ще внимавам за такива неща…
— Да, обаче ветровете се менят. Спускат се и се издигат. Няма начин да предвидиш кога и къде.
— Но аз искам да летя.
Танър погледна момчето и се усмихна.
— Повечето хора искат да правят адски много неща, но поради една или друга причина се оказва, че не могат. Летенето е едно от тях. Ще трябва да си намериш друга работа.
Джери внезапно издаде напред долната си устна и подритна камъчетата пред себе си.
— Когато е млад, всеки иска да прави нещо специално — каза Хел. — Но като че ли никога не става както му се ще. Или е невъзможно, или просто няма шанс да опита.
— Ти какво щеше да правиш, ако не беше шофьор?
Танър спря, обърна се с гръб към вятъра и запали цигара, като заслони огънчето с шепи. После дръпна два пъти, втренчи се в дима и отвърна:
— Искам да съм пазител на машината.
— Каква машина?
— Машината, Голямата машина. Трудно ми е да ти го обясня…
Той затвори очи за миг.
— В училище имахме един учител. Той ни разказваше, че светът бил голяма машина, всичко въздействало на нещо друго, всичко, което се случвало, било функция на това действие и взаимодействие. Та тогава се замислих и си представих тая проклета голяма машина — все възможни зъбни колела, бутала и предавки, лостове, зъбци, валове, скрипци и оси — и реших, че тя наистина съществува някъде, тая машина, искам да кажа, и че в зависимост от това дали работи гладко, или не, нещата на света вървят добре или зле. Е, тогава си казах, че машината хич не работи добре и че някой трябва да я поправи и след това да я наглежда. Седях си на чина и мечтаех за машината, мислех си за нея всяка вечер преди да заспя. Представях си, че някой ден ще я потърся и ще я открия. И че тогава ще стана пазител на машината — ще съм човекът, който я смазва, затяга винтчетата, сменя износените части, лъска я, управлява пулта й. И че тогава всичко ще върви както трябва. Времето ще е хубаво, всички ще имат достатъчно храна, няма да има побоища, болни хора и пияници, никой няма да има нужда да краде, защото иска нещо, което не може да притежава. Мислех си за всичко това. И исках да стана пазител на машината. Представях си, че съм в някаква фабрика или огромна стара пещера, че си скъсвам задника, за да поддържам машината в страхотно състояние, и че всички са щастливи. А и щеше да е забавно. Да речем, че искам да си взема отпуска. Изключвам машината и затварям дюкяна. Тогава всичко спира, разбираш ли? Освен мен. Като на снимка. Всички са замръзнали като статуи: едни шофират, други ядат, работят, любят се. Всичко просто е спряло и аз мога да се разхождам из града, и никой не знае, че съм там. Мога да взимам храна от чиниите им, да целувам техните момичета, да чета техните книги — докато ми харесва. После, когато ми омръзне, пак се връщам, включвам машината и всичко отново се раздвижва. И на никой не му пука, даже да разбере, защото аз поддържам машината в адски добро състояние и всички са доволни. Ето какъв исках да стана: пазител на Голямата машина. Само че не я открих.