— Някога търсил ли си я? — попита Джери.
— Не.
— Защо?
— Защото нямаше да я намеря.
— Откъде знаеш?
— Защото не съществува. Няма такава машина. Това беше метафора. Учителят просто се опитваше да ни обясни, че животът прилича на голяма машина — а не, че е такъв. Тогава обаче не го разбрах и години наред си мислех за проклетата машина.
— Как разбра, че няма такава машина?
— По-късно, когато отидох да го попитам къде е машината, той ми обясни какво е искал да каже. Божичко, почувствах се адски глупаво!
— Той може да е сгрешил.
— Не. Старите даскали са много наясно с такива неща.
— Може да те е излъгал.
— Не. Сега разбирам какво е искал да каже. Обаче в едно нещо грешеше. Кофти е да си като машина. Но знам какво искаше да каже.
— Значи даскалите не са много наясно, щом бъркат даже за едно нещо.
Продължиха напред. Джери заразглежда пръстена си.
— Наясно са в друг смисъл — каза Танър. — Като един биолог, когото срещнах преди известно време. Знаят как да използват думите. Моят учител знаеше какво говори, а сега знам и аз. Но трябва да пораснеш, за да ги разбереш.
— Ами ако все пак е сбъркал? Ами ако тя съществува? И някой ден я намериш? Ще се грижиш ли за нея? Ще искаш ли да си пазител на машината?
Танър дръпна от цигарата си.
— Няма такава машина.
— Ами ако има?
— Да, сигурно все още ще искам.
— Добре, защото аз все още искам да летя, въпреки онова, което ми каза. Може би някой ден ветровете ще се променят.
Танър постави ръка на рамото му и го стисна.
— Това ще е чудесно.
— Надявам се някой ден да я намериш и да поправиш всичко, за да мога и аз да летя.
Хел хвърли угарката в крайпътната канавка.
— Ако някога я открия, това ще е първото нещо, което ще поправя.
— Благодаря ти, Хел.
Танър пъхна ръце в джобовете си и се приведе срещу вятъра. Слънцето се бе издигнало по-високо и вече разнасяше мъглата.
Хел погледна извадената си от калта кола и каза:
— Е, време е да тръгвам. Благодаря. — Отключи вратата, качи се в кабината, запали двигателя, превключи на скорост, натисна клаксона два пъти и потегли.
На екрана видя, че тримата мъже му махат с ръце. Натисна газта и те скоро се скриха от погледа му.
Пътят беше чист. Небето бе жълтеникаворозово. Земята беше кафява и покрита с буйна зелена трева. Яркото слънце оплиташе деня в сребърна мрежа.
Този район изглеждаше недокоснат от хаоса, създал останалата част от Пътя. Танър пусна музиката. Изпревари два камиона и всеки път натискаше клаксона. Единият му отговори.
Шофира цял ден и късно през нощта пристигна в Олбъни. Улиците бяха тъмни и само тук-там в сградите светеха лампи. Спря пред мъждукащ червен надпис „Бар и ресторант“, паркира и влезе.
Заведението бе малко, джукбоксът свиреше мелодии, които никога не беше чувал, осветлението бе слабо и подът беше поръсен с талаш.
Той седна на бара и натисна магнума навътре под колана си, за да не се вижда. После си съблече якето заради жегата и го хвърли на съседния стол. Към него се приближи мъж с бяла престилка.
— Дай ми чаша уиски, бира и сандвич с шунка.
Мъжът кимна с плешивата си глава и му наля чаша уиски. После напълни халба пенлива бира и подвикна през дясното си рамо към прозорчето зад гърба му.
Танър изпи на една глътка уискито и се зае с бирата. След малко на шубера се появи бяла чиния със сандвич. Мина доста време, докато барманът я вземе и я постави пред него. После написа нещо на една зелена хартийка и го пъхна под края на чинията.
Хел отхапа от сандвича и го прокара с глътка бира. Огледа се и реши, че хората тук вдигат същия шум като във всеки бар. Старецът от лявата му страна изглеждаше добродушен, затова той го попита:
— Нещо ново за Бостън?
Брадичката на мъжа трепереше, но това очевидно бе нормалното му състояние.
— Няма абсолютно никакви новини. Търговците май ще затворят магазините си до края на седмицата.