— Какво чухте последно за положението в града?
— Хората продължават да измират. Напускат града, за да не се заразят. Оттук всеки ден минават десетки. На пътя има блокада и ги предупреждават, че не могат да спрат. Затова продължават и спират в първото селище, което ги приеме. Освен това една голяма група си направи лагер горе в хълмовете. — Той посочи на север. — На пет-шест километра оттук. Светлините им се виждат от площада.
— Как убива чумата?
— Никога не съм виждал болни от чума. Обаче съм слушал да разправят, че човек адски ожаднявал, после започвал да се подува под ръцете, около шията и тук долу, след туй дробовете му се изпълвали със собствените му течности и се задушавал.
— Но в Бостън все още има живи хора, нали?
— Щом продължават да бягат насам.
Танър се замисли за чумата, после попита:
— Кой ден сме днес?
— Вторник.
Хел дояде сандвича и докато допиваше бирата си, запали цигара.
После погледна сметката. Беше осемдесет и пет цента. Хвърли на плота банкнота от един долар и се обърна да си върви.
Бе направил само две крачки, когато барманът извика след него:
— Чакай малко, приятел.
Танър се обърна.
— Да?
— Кого се опитваш да метнеш?
— Какво искаш да кажеш?
— Ти как му викаш на тоя боклук?
— Какъв боклук?
Мъжът размаха банкнотата и Танър се приближи да я разгледа.
— Не виждам нищо нередно. Какво те смущава?
— Това не са пари.
— Искаш да ми кажеш, че са фалшиви ли?
— Точно това казвам. Никога не съм виждал такава банкнота.
— Ами тогава я разгледай по-внимателно. Прочети надписа в долната й част.
Барът утихна. Един мъж се изправи от стола си, приближи се и протегна ръка.
— Дай да я видя, Бил.
Барманът му я подаде и очите на мъжа се разшириха.
— Издадена е от банката на Калифорнийската държава.
— Аз съм оттам — поясни Танър.
— Съжалявам, тия пари не важат тук — рече барманът.
— Нямам други.
— Никой в тия краища няма да я приеме. Нямаш ли бостънски пари?
— Никога не съм бил в Бостън.
— Тогава как си стигнал дотук, по дяволите?
— С кола.
— Не ме будалкай, приятел.
— Ще вземеш ли парите ми, или няма?
— Няма — отсече барманът.
— Тогава върви на майната си — каза Танър, обърна се и закрачи към вратата.
Както винаги при такива обстоятелства, напрегнато се вслушваше в шумовете зад гърба си.
Когато чу припрените стъпки, рязко се обърна. Човекът, който беше разгледал банкнотата, бе вдигнал дясната си ръка.
Танър хвана коженото си яке, което бе преметнал на дясното си рамо, и с всичка сила замахна с него. Якето удари мъжа по темето и той падна.
Чуха се викове. Неколцина души скочиха и запристъпваха към него.
Хел извади пистолета от колана си и го насочи към тях.
— Съжалявам, приятели.
Мъжете спряха.
— Сигурно няма да ми повярвате, че идвам чак от Калифорнийската държава с кола, пълна с ваксина. Но е така. Пратете тая банкнота в голямата бостънска банка и те ще ви я сменят. Това ще ви убеди. А сега трябва да тръгвам и никой от вас да не се опитва да ме спре. Ако си мислите, че ви баламосвам, погледнете колата, която карам. Нямам какво повече да ви кажа.
Заотстъпва към вратата, излезе и продължи да я държи на мушка, докато се качваше в колата. После запали двигателя, обърна и потегли.
На задния екран видя тълпата на тротоара пред бара. Зяпаха невярващо колата.
Танър се засмя, после погледна мъртвата луна с оттенък на ябълков цвят.
Евлин се вслушваше. Наистина ли чуваше нещо друго освен звъна на камбаната? Не. Ето го пак — почукване на входната врата. Тя се приближи до шпионката и погледна.
После отключи и отвори.
— Фред! — каза Евлин. — Това…
— Отдръпни се! — прекъсна я той. — Бързо! Чак в дъното на стаята!
— Какво има?
— Бързо!
С присвити очи тя отстъпи назад.
— Родителите ти вкъщи ли са?
— Не.
Фред влезе и затвори вратата. Беше осемнадесетгодишен, с волева брадичка и тъмна, права, рошава коса. Зъбите му бяха стиснати, дишаше ускорено и очите му блестяха.
— Какво се е случило, Фред?
— Как се чувстваш? — попита я той.
— Ами… О, не!
Фред кимна.
— Мисля, че съм се заразил. Вдигнах температура и ме тресе. Боли ме под мишниците, и гърлото ме боли. Колкото и да пия, пак съм жаден. Затова не искам да се приближаваш до мен.
Евлин вдигна ръце към лицето си и го погледна над пръстите си.
— След снощи — каза тя — и аз… и аз не се чувствам много добре.
— Да. Сигурно снощи съм те убил.
Тя беше на седемнадесет, имаше червеникава коса и любимият й цвят беше зеленият.