— Ка… Какво ще правим?
— Нищо. Можем да отидем в болницата и там ще ни сложат да легнем и ще ни гледат как умираме.
— О, не! Може би ваксината ще пристигне навреме.
— Ха! Дойдох да се сбогуваме, това е всичко. Обичам те. Съжалявам, че те заразих. Може би, ако не го бяхме направили… О, не знам! Съжалявам, Еви!
Тя се разплака, после каза:
— Не си отивай!
— Трябва. Ти може само да си се простудила или нещо такова. Поне се надявам. Вземи аспирин и си легни. — Фред стисна бравата.
— Не си отивай — повтори тя.
— Трябва.
— В болницата ли отиваш?
— Шегуваш ли се? Те не могат да ми помогнат. Просто… си отивам.
— Какво ще правиш?
Той извърна поглед от синьо-зелените й очи.
— Ти знаеш. Нямам намерение да преживявам всички тези мъки. Виждал съм хора да умират от чума. Няма да чакам.
— Недей. Моля те, недей.
— Не знаеш какво е — каза Фред.
— Може да докарат ваксината. Трябва да издържиш, докато можеш.
— Няма да я докарат. Ти чу какво е там. Знаеш, че няма да успеят.
— Мисля, че и аз съм се заразила. Значи вече няма значение. Ела тук.
Срещнаха се в средата на стаята и Фред я прегърна.
— Не се бой — каза Евлин. — Не се бой. — Той дълго я държа в прегръдките си, после тя го хвана за ръка. — Ела. Не се бой. Те няма да се приберат скоро. — И го поведе към спалнята си. — Съблечи ме.
Легнаха и той се качи отгоре й. След няколко минути Евлин го чу да въздиша и усети топлата влага в себе си. После заразтрива раменете му.
— Беше чудесно.
— Да. — Фред понечи да се надигне, но не успя. — Господи! Изведнъж се почувствах ужасно слаб! — Претърколи се настрани, провеси крака през ръба на леглото, седна и се разтрепери. Евлин го наметна с одеяло.
— Жаден си, нали?
— Да.
— Ще ти донеса вода.
— Благодаря.
Фред жадно изпи водата, която тя му донесе. Докато пиеше, камбанният звън кънтеше а главата му.
— Обичам те — каза той. — Съжалявам.
— Няма за какво. Беше прекрасно.
Младежът безмълвно заплака. Тя го разбра едва когато гърдите му се свиха в ридание и видя, че лицето му е мокро от сълзи.
— Не плачи, моля те… — Евлин избърса собствените си очи с чаршафа.
— Не мога да се сдържа. Ще умрем.
— Страх ме е.
— И мен.
— Как ли ще е?
— Не знам. Сигурно ужасно. Не мисли за това.
— Не мога да не мисля.
— Трябва да си легна. Извинявай. Имаш ли още одеяла?
— Ще ти донеса.
— И още една чаша вода, моля те.
— Добре.
Евлин се върна и го зави с две вълнени одеяла.
— Ей сега ще се стоплиш.
Донесе му още една чаша вода.
— Защо трябваше да ни сполети това?
— Не знам. Просто нямаме късмет.
— Ти щеше да се… самоубиеш. Нали?
Фред кимна.
— И все още искам — веднага щом се почувствам малко по-добре. Ха! Звучи смешно, нали?
— Не. Може би си прав — и отсега нататък ще става по-зле.
— Престани!
— Не мога. Ще умрем, знаем го. Спокойно можем да облекчим мъките си. Как щеше да го направиш?
— Щях да отида на моста и да стоя там, докато ми стане толкова зле, че да си струва да скоча.
— Това е трудно — загледана в сянката си на стената, отвърна тя.
— Имаш ли по-добра идея?
— Не. — Евлин се обърна и процеждащата се през щорите светлина падна върху лицето и гърдите й. На шареното й като зебра изражение беше неразгадаемо. — Не.
— Сигурна ли си?
— Не. Искам да кажа, може би. Майка ми има някакви сънотворни хапчета.
— О.
Той придърпа одеялото към устата си и го захапа.
— Донеси ги. Моля те.
— Сигурен ли си?
— Не. Но ги донеси.
Евлин излезе и скоро се върна с едно тъмно шишенце.
— Ето ги.
Фред взе шишенцето и впери поглед в него. Завъртя го, отвори го, извади една таблетка и се втренчи в нея.
— Значи е това, а?
Тя кимна и прехапа устни.
— Колко трябва да изпия?
— Веднъж четох, че един човек взел двайсет…
— Колко има тук?
— Не знам.
По челото му избиха капки пот и той отметна одеялата.
— Донеси ми вода. — Фред се наведе напред и прегърна коленете си.
— Добре.
Момичето отиде в банята и наля вода. После остави чашата на нощното шкафче до леглото и взе шишенцето, което бе паднало сред завивките.
— Хайде да го направим — каза той.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Просто ще заспим, нали?
— Така казват.
— Този начин ми се струва по-добър от моста.
— Да.
— Тогава ми преброй двайсет хапчета.
Евлин му подаде чашата и Фред я пое с дясната си ръка. После протегна лявата.
Тя изсипа таблетките в шепата му.
Фред лапна две, изпи ги с глътка вода и сбърчи лице.
— Винаги ми е било трудно да пия хапчета.