— Какво ти пука пък на тебе? — сопна се тя и вдигна ръка към бузата си.
Танър сви рамене.
— Просто се държа приятелски.
— Ти уби повечето от бандата ми.
— А те какво щяха да направят с мен?
— Щяха да те ступат, ако не беше тая твоя суперкола.
— Всъщност не е моя — каза Хел. — Тя е собственост на Калифорнийската държава.
— Това нещо не идва от Калифорния.
— Не идва, друг път. Нали го карам.
Тя се поизправи и заразтрива крака си.
Танър запали цигара.
— Дай и на мен — каза момичето.
Той й протегна своята, после си запали друга. Докато й я подаваше, погледът й попадна върху татуировката му.
— Какво е това?
— Името ми.
— Хел?
— Хел.
— Кой пък те е кръстил така?
— Моят старец.
Известно време пушиха в мълчание.
— Защо караш по Пътя? — попита тя накрая.
— Защото нямаше друг начин да ги накарам да ме пуснат.
— Откъде?
— От мястото с щори на квадратчета. Лежах в панделата.
— И са те пуснали? Защо?
— Заради чумата. Нося ваксина.
— Ти си Хел Танър?!
— А?
— Фамилията ти е Танър, нали?
— Да. Кой ти каза?
— Чувала съм за теб. Всички си мислеха, че са те убили по време на Голямата чистка.
— Сбъркали са.
— Как беше?
— Не знам. Вече носех раиран костюм. Затова още съм жив.
— Защо ме взе?
— Щото си маце и щото не исках да се гътнеш.
— Благодаря. Имаш ли нещо за ядене?
— Да, храната е там. — Той посочи хладилника.
Докато тя ядеше, Танър попита:
— Как ти викат?
— Корни. Съкратено от Корнелия.
— Добре, Корни. Когато се нахраниш, ще ми разкажеш за пътя до Бостън.
Тя кимна и задъвка. После каза:
— Има много други банди. Приготви се.
— Готов съм.
— Тия екрани всички посоки ли показват?
— Да.
— Добре. Пътищата нататък са в прилично състояние. Скоро ще стигнеш до един голям кратер, а после до два малки вулкана.
— Ясно.
— Няма от какво друго да се страхуваш освен от Регентите, Дяволите, Царете и Любовниците.
Танър кимна.
— Колко големи са тия банди?
— Не знам точно, но Царете са най-много. Около двеста.
— Ти от коя банда беше?
— Жреците.
— Какво ще правиш сега?
— Каквото ми кажеш.
— Добре, Корни. Ще те оставя някъде по пътя, където поискаш. Или можеш да дойдеш с мен в града.
— Ти решаваш, Хел. Ще отида там, където кажеш.
Гласът й беше дълбок. Говореше бавно и малко дрезгаво. Имаше дълги крака и тежки бедра под тесните дънки. Танър облиза устни и плъзна поглед по екраните. Дали пък наистина да не я задържи за известно време?
Пътят внезапно стана мокър. От небето се сипеха стотици риби. Разнесоха се няколко високи тътена. На север се появи синьото сияние.
Хел увеличи скоростта и изведнъж се озова сред вода. Тя се изливаше отгоре му и замъгляваше екраните. Небето отново стана черно и се надигна протяжен вой.
Пътят направи остър завой и Танър включи фаровете.
Дъждът спря, но воят продължи. След петнадесет минути се превърна в рев.
Момичето следеше екраните и от време на време поглеждаше към Хел.
— Какво ще правиш? — накрая го попита Корнелия.
— Ще се опитам да изпреваря бурята.
— Нататък е мрачно, докъдето ми стига погледът. Едва ли ще можеш.
— Права си, но имам ли друг избор?
— Скрий се някъде.
— Ако знаеш къде, покажи ми.
— На няколко километра оттук има едно място — мост, под който можеш да влезеш.
— Добре, става. Кажи ми, когато го видиш.
Тя си събу ботушите и разтри ходилата си. Хел й даде цигара и каза:
— Вдясно от теб има аптечка… Да, точно там. Би трябвало да има някакъв мехлем за лицето ти.
Момичето изрови някаква тубичка, намаза бузата си, поусмихна се и я прибра.
— По-добре ли е така?
— Да. Благодаря.
Започнаха да падат камъни, синьото сияние се разшири. Небето запулсира и изсветля.
— Не ми харесва тая буря.
— На мен не ми харесва нито една буря.
— Миналата седмина като че ли бяха адски много.
— Да. Чух да говорят, че ветровете може да утихват — че небето може да се пречиства само.
— Виж, това ще е чудесно — отвърна Танър.
— Тогава ще го видим каквото е било някога — винаги синьо и с облаци. Знаеш ли за облаците?
— Чувал съм за тях.
— Бели пухкави неща, които просто се носят в небето — понякога сиви. И от тях не вали нищо друго освен дъжд, при това не непрекъснато.
— Да, знам.
— Някога виждал ли си облаци в Лос Анджелис?
— Не.
Появиха се жълтите жилки и черните ивици се заизвиваха като змии. Камъните тежко трополяха по покрива и предния капак. Пак заваля дъжд, надигна се мъгла. Танър беше принуден да намали. По колата сякаш заудряха тежки чукове.