— Да — отвърна Хел. — Сигурно и аз трябва да им направя същата услуга, нали?
— Точно така.
— Ясно. Може да стане забавно.
— И аз си мислех, че ще ти хареса.
— Виж, ако ме откопчаеш, ще те освободя от присъствието си.
— Не и преди да ти кажа какво мисля за теб.
— Добре, щом искаш да си губиш времето и да ме обиждаш, докато умират хора…
— Млъкни! Не ти пука за тях и ти го знаеш! Искам само да ти кажа, че те смятам за най-долното човешко същество, което съм срещал. Убивал си хора, изнасилвал си жени. Веднъж си извадил очите на един човек просто за удоволствие. Имаш две присъди за търговия с наркотици и три — за сводничество. Ти си пияница и отрепка и според мен не си се къпал, откакто си се родил. След войната ти и твоите бандити тероризирахте свестните хора, които се мъчеха да оцелеят. Ти си ги крал и си им измъквал парите със заплаха за физическо насилие. Ще ми се да те бяха убили по време на Голямата чистка като другите. Ти си човешко същество само от биологическа гледна точка. Просто не си способен да живееш в нормално общество. Единственото ти ценно качество е, че рефлексите ти са малко по-бързи, мускулите ти са малко по-здрави, погледът ти е малко по-остър от нашите, така че можеш да седиш зад волана и да минаваш навсякъде, където има път. И тъкмо заради това Калифорнийската държава е готова да ти опрости безчовечността, ако използваш това свое единствено ценно качество, за да помогнеш, вместо да правиш злини. Аз не го одобрявам. Не искам да завися от теб, защото ти не си в състояние да носиш отговорност. Иска ми се да умреш и макар да се надявам, че някой ще успее, моля се този някой да е друг. Мразя те. Е, вече получи помилването си. Колата е готова. Да вървим.
Дентън се изправи. Беше висок около метър седемдесет. Танър също стана, изгледа го отвисоко и се захили.
— Ще успея — каза той. — Оня от Бостън е успял и е умрял, но аз ще успея и ще остана жив. Стигал съм чак до Мисис Ип.
— Лъжеш.
— Не лъжа. И ако някога разбереш какво съм правил там, спомни си, че тоя лист хартия е в джоба ми — „всички престъпления“ и така нататък. Не беше лесно, пък и извадих късмет. Обаче успях, а никой от твоите познати не може да се похвали с такова нещо. Това е горе-долу половината път и щом съм стигнал дотам, ще мина и другата половина.
Тръгнаха към вратата.
— Не ми се ще да ти го казвам — рече Дентън. — И все пак — желая ти успех. Обаче не заради тебе.
— Да, знам.
Министърът на транспорта отвори вратата и каза:
— Свалете му белезниците. Ще пътува.
Полицаят с пистолета подаде оръжието на мъжа, който бе дал цигари на Танър, и затършува в джобовете си. Намери ключа, свали белезниците му и ги закачи на колана си.
— Ще дойда с вас до гаража — каза Дентън.
Когато излязоха, госпожа Фиск отвори чантата си, извади броеница и сведе глава. Помоли се за Бостън и за душата на неговия покоен пратеник. Помоли се дори за Хел Танър.
Камбаната биеше. Монотонният й екот изпълваше площада. В далечината биеха и други камбани и заедно образуваха демонична симфония, която продължаваше от зората на времето или поне така изглеждаше.
Франклин Харбършир, президент на Бостън, преглътна студеното кафе и запали угасналата си пура. После за шести път взе доклада за смъртността, прочете последните данни и пак го хвърли настрани.
Бюрото му беше покрито с листове хартия, покрити с цифри, покрити с пепел, и това бе лошо.
След седемдесет и шест часа безсъние нищо не му се струваше логично. И най-малко опитът за цифрово изразяване на смъртността.
Той се отпусна на тапицирания с кожа стол, стисна клепачи, после отвори очи. Боляха го като рани.
Знаеше, че данните вече са остарели. И че поначало са неточни, тъй като много от жертвите просто не бяха открити.
Камбаните му показваха, че неговата държава бавно потъва в мрака, който винаги лежи на сантиметър под живота и чака с ненаситно раззината паст.
— Защо не се приберете вкъщи, господин президент? Или поне да подремнете? Ние ще следим…
Той премигна и погледна дребния мъж, чиято вратовръзка отдавна беше изчезнала наред с тъмния му костюм и чието ъгловато лице бе покрито с неколкодневна тъмна четина. Само преди секунда Пийбоди го нямаше. Дали не беше заспал?
Той вдигна пурата си и видя, че пак е угаснала.
— Благодаря, Пийбоди. Няма да мога да заспя, даже да опитам. Просто съм си такъв. Не мога да правя нищо друго освен да чакам тук.
— Ами тогава… искате ли топло кафе?
— Да, благодаря.