— Добре — каза Танър. — Дано да се усили. — Желанието му се изпълни. Земята започна да се тресе и на север се появи синята светлина. Разнесе се екот и от дясната му страна се посипаха няколко купчини останки. — Надявам се следващите да се изсипят върху нашите приятелчета.
Надясно пред тях проблесна оранжево сияние, което се виждаше вече от няколко минути, ала той го забеляза едва сега.
— Вулкан — посочи Корнелия. — Това значи, че ни остават още сто — сто и десет километра.
Хел не знаеше дали преследвачите им стрелят по тях. Небесният грохот бе достатъчен, за да заглуши изстрелите, а сипещите се по колата камъчета не му позволяваха да различава рикошетите. Петте светлини зад тях продължаваха да ги следват.
— Защо не се откажат? — изсумтя той. — Да шофират в такава буря!
— Свикнали са — отвърна момичето. — Освен това искат да си отмъстят, което променя нещата.
Танър откачи магнума от вратата и й го подаде заедно с кутия патрони.
— Прибери ги в джоба си.
После напъха в собствените си джобове боеприпаси за своя пистолет и провери ръчните гранати на колана си.
Петте фара зад тях внезапно станаха четири и другите намалиха скоростта.
— Нещастен случай, надявам се — подметна Хел.
Видяха планината, конус с назъбен връх, който бълваше пламъци в небето. Отбиха от пътя и заобиколиха далеч наляво по добре утъпкана пътека. Трябваха им двадесет минути, за да минат покрай вулкана, и когато пак видяха преследвачите си, светлините пак бяха само четири и бавно се приближаваха.
Жълтите светлини се движеха по небето и наоколо падаха тежки безформени неща, някои доста големи. Ветровете шибаха колата и не можеха да вдигнат повече от шестдесет и пет километра в час. По радиостанцията се чуваше само пращене.
Пътят направи остър завой. Танър натисна спирачките, изключи фаровете, дръпна шплента на една от ръчните гранати и зачака с ръка на вратата.
Когато светлините се появиха на екрана, той рязко отвори вратата и хвърли гранатата назад.
Вече беше в кабината преди да чуе взрива и да види проблясъка.
Когато колата потегли отново, Корнелия се разсмя почти истерично.
— Очисти ги, Хел! Очисти ги! — извика тя.
Танър отпи нова глътка от бутилката и момичето я пресуши. Той запали две цигари.
Пътят стана неравен и хлъзгав. Прехвърлиха високо възвишение и поеха надолу. Мъглата постепенно се сгъсти.
Пред тях се появиха светлини и Хел приготви огнепръскачката. Но нямаше проблеми. След малко се размина с камион, който пътуваше в обратната посока. През следващия половин час срещна още два.
В небето отново започна да се святка, падаха камъни, големи колкото юмрук. Танър отби от пътя и потърси убежище в горичка с високи дървета. Небето стана съвсем черно, изчезна дори синьото сияние.
Чакаха три часа, но бурята не отмина. Един по един угаснаха и четирите екрана. Петият показваше само мрак. Последното, което видяха на задния екран, беше огромно разцепено дърво със счупен, олюляващ се клон, готов да падне на земята. Върху предния капак паднаха няколко големи камъка, които разтърсиха колата. Покривът бе дълбоко огънат на три места. Светлините отслабнаха, после отново се усилиха. От радиостанцията вече не се чуваше дори пращене.
— Още колко остава? — попита Танър.
— Може би осемдесетина километра.
— Все още имаме шанс, ако преживеем тази буря.
— Какъв шанс?
Пушеха и чакаха. След малко светлините угаснаха.
Бурята продължи цял ден. Двамата поспаха. Когато ревът в небето заглъхна, Хел отвори вратата и погледна навън.
— Ще почакаме до сутринта — каза той.
Корнелия стисна ръката му и заспаха отново.
Доктор Хенри Соумс знаеше, че губи. Казваха му го камбаните. Той покри с чаршафа лицето на момчето и кимна на госпожица Ейкърс, цялата в бяло.
— Мъртъв е — рече Соумс. — Очевидно. Кажи им да напечатат смъртния акт и ще го подпиша.
Тя кимна.
— Кремация?
— Да.
Лекарят продължи и спря при момичето.
— Еви?
— Да? — чу се слаб отговор.
— Как се чувстваш?
— Бихте ли ми дали чаша вода?
— Да, разбира се. Веднага.
Соумс я приповдигна и поднесе чашата към устните й. Скоро и той щеше да се зарази, знаеше го. Нямаше друг начин. Прекалено много контакти с болни…
— Къде е Фред? — попита тя, след като изпи водата.
— Спи.
Момичето затвори заобиколените си с капчици пот очи и докторът продължи нататък.
— Колко й остава? — попита госпожица Ейкърс, цялата в бяло.